Курс Православно вероучение

Аскетическият опит на св. Отци и съвременният човек

от: 31.03.2013

През всички епохи Православната Църква е хранила дълбока почит към св. отци не само заради приноса им за догматическото формулиране на веровите истини, но и заради безценния им духовен опит в богопознанието и богообщението. Този опит е още по-ценен за съвременния човек, който се нуждае от верен ориентир, за да изгради правилно духовно виждане за нещата, които го заобикалят.

Четенето на светоотеческата литература е занимание, което принася голяма духовна полза. Ето какво споделя св. Игнатий Брянчанинов за ползата от четенето на св. отци: „При четенето на Отците разбрах в пълнота какво е направил Христос за човечеството, в какво се състи спасението, подарено ни от Изкупителя. То утвърждаваше в мен мисълта: трябва да развиеш, да усетиш, да видиш в себе си спасението, без което вярата в Христос е мъртва, а християнството е просто думи и наименование, без реализация”.

Освен високо образовани за времето си, св. отци са били и дейни аскети. Самата дума "аскетика" (от гр. "askisis" или "askesis") означава упражнение, практика и подвизаване, свързани със стремеж към духовното усъвършенстване на човека. Аскетизмът, който се среща във всички религии, в християнството има по-друг, специфичен и духовен смисъл. Той подготвя човека за духовно единение с Бога, oчиства го от страстите и привързаността му към земното и вещественото, за да го направи достоен за срещата му с Твореца. В същността си аскезата е преодоляване (отсичане) на собствената воля и собствените стремежи и търсенето само на Божията воля във всичко. Аскезата е способността на човека истински и от цялото си сърце да каже на Бога: „Да бъде Твоята воля!”. Тя е израз на истинският стремеж и копнеж за живот в Бога от страна на човека. Затова Сам Спасителят казва: "Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си" (Мат. 16:24). Никой не може да се отдаде на Бога без да се отрече от себе си.

Съвременният човек е изпълнен със страсти, най-често без да може да осъзнае своята окаяност. Природата ни до такава степен е станала извратена, слаба и ленива, че подвигът се оказва изключително трудно дело – заради изискваните от него усилия, труд, болка, търпение и настойчивост.Борбата е трудна за днешния християнин преди всичко защото той е разглезен, непокорен, нетърпелив и упорит в злото, обезверен и разочарован от своя изпразнен от съдържание вътрешен свят. Бог дава светла надежда на вярващия, но е нужно много себеотречение и търпение, защото духовният плод се постига бавно, а не с бързи и лесни резултати. Авва Исаак Сириец казва: „Ако не се бориш, няма да победиш и ако не тропаш търпеливо по вратата, няма да ти се отвори”. А св. Марк Еримит е категоричен: „Боголюбивият човек не може да не бъде и усърден”. Следователно усърдието ни в подвига е вярно мерило за любовта ни към Бога. Един по-близък до нашето съвремие подвижник, св. Юстин Попович (+1979) казва: „Животът на християнина представлява непрестанна борба, борба за христоуподобяване, борба за богоподобие. В какво се изразява тя? В това Христос да бъде в теб, а не само като жива истина и живо правосъдие, жива любов, не само за да живеят истините му вътре в теб, да се увеличават и да се множат, но в това Той самият да бъде вътре в теб".

За да се прероди, преобрази и обнови човекът, е нужно непрекъснато насилие над себе си, съпротива на страстите, безпощадна борба със злото, с демонските клопки и със светския морал. Всичко това изисква особено внимание и бдителност. Този път на борба със себе си, със страстите и със света, е тесния път, който води към тайната на възкресението. Начало на този път е готовността човек да принесе пред престола на Бога своите желания. Смиреното послушание е важно оръжие в тази борба, но за съжаление, по думите на св. Силуан Атонски, съвременният човек не желае да се смири напълно и да се предаде на Божията воля. Авва Таласий казва, че който обича Христос се калява в аскетизъм. Всичко това той прави свободно и доброволно, защото свободата е в основата на духовната борба. Християнин, който не се бори е като мъртъв – заспал, заслепен, небрежен и закоравял. И все пак, спасението идва от това, на което се надяваме, а не от това, което правим. Аскетичната битка е проява на нашата любов към Бога, но ние биваме спасяване по Божията милост, а не като награда за усилията ни.

Първа и най-важна цел на аскетичната борба е умъртвяването на Аз-а – т.е. прекъсването на собствените егоистични желания. И този труд съвсем не е лесен. Единствено Божията благодат е способна да подкрепи и подпомогне нашето желание и настойчивост. Христос не веднъж е казвал, че с много усилия ще влезем в Неговото царство. И все пак Бог не човекомразец, не е зъл, отмъстителен, наказващ или жесток. Той е любящ Баща и добър педагог, Който ни посещава под формата на различни скърби, за да ни помогне и смири. Особено когато се противим на подвижническия дух, Бог ни смирява и обуздава чрез различни изпитания, като цел Му не е да ни наказва и мъчи, а да ни подтикне към тесния, но спасителен път.

Откъде трябва да поставим началото на тази трудна борба?
Според св. Нил Мироточиви подвигът на всеки един от нас трябва да се прояви най-вече в дисциплинирането на ума – да не блуждае той в различни посоки, да не попада в капана на странични неща. От усилието да държим ума събран ще съумеем да установим контрол върху желанията, фантазиите, страстите и нуждите си, да се отречем от гнева, злопаметството, завистта, лукавството и всичко лошо. И това ограничаване ще ни помогне най-вече по време на молитва, когато умът трябва да е смирен, трезв, съсредоточен, събран и неблуждаещ. Който обича Бога и не е обзет от страсти, мислите му винаги са насочени към Него и към вършене на онова, което е богоугодно. Той отъждествява волята си с Божията, а Бог го изпълва с радост.

Ето кратките правила, които св. Николай Велимирович (+1959) препоръчва на един свой съвременник: "1. Чети Христовите заповеди от това малко Евангелие, което ти пращам. 2. Изпълнявай според възможностите си онези заповеди, които прочиташ и разбираш добре. 3. Моли се на Бог да отвори ума ти, за да разбереш правилно това, което си прочел и да ти даде сили чрез Светия Дух в тебе да можеш да осъществиш онова, което си прочел".

Борбата на християнина е насочена в три посоки: срещу света, плътта и демоните. В тази борба дяволът е най-опасния враг. Той е дух, личност, притежаваща хитрост и познаваща уязвимите места на всеки човек. Според св. Йоан Златоуст демонът никога не почива, но по всякакъв начин се стреми да открадне спасението на човека и да го доведе до отчаяние. Въпреки, че в днешно време угаждането на плътта се е превърнало в религия, която обещава постоянно наслаждение, тя не дава на човека обещаното доволство. Напротив – той бива изпълнен с постоянни угризения и безпокойство, с наудовлетвореност и обърканост. Не може да има истински мир в душата си този, който се е заел да угажда на ненаситните желания на плътта.

Борбата с греха и опазването на душата трябва да бъдат постоянни. Св. Григорий Палама напомня, че страстите обичат да се връщат на мястото си, дори и когато мислим, че сме ги победили. Те са много и различни, като главният от тях е самолюбието – желанието на човека да живее лесно и приятно, да получи признание, да бъде уважаван и другите да бъдат съпричастни на идеите му. Самолюбието е силно вкоренено в човека – да се грижи постоянно за себе си, да говори за себе си, да му се подчиняват останалите, да оправдава себе си за всичко и да цени себе си до болезнена степен. В тази нелека борба човекът не трябва да губи надежда за поправяне, не трябва да изпада в малодушие и да се огъва пред трудностите и неуспехите. Защото без усилия никой не е побеждавал някоя страст и чрез комфорт и удобство никой не е влязъл в Царството Божие. Животът в Христос е постоянна битка, постоянно умиране, за да се преобрази и обнови вътрешния човек. Всичко това човек трябва да върши с духовна бодрост, с благодарност към Бога, а не с нехайство и самосъжаляване. Защото в подвига - посред труда и страданието, вярващият ще усети истинския смисъл на своето съществуване, близостта на Бога, Неговата благодат и човеколюбие, ще усети Христовия мир и ще постигне истинско обновление. Без труд и борба човек не може да се просветли и да достигне обожение и съзерцание на Бога. Този път не можем да преминем без труд, без да положим усилие да достигнем до непрекъснато помнене на Бога, което е предпоставка за духовното ни преуспяване.

И все пак, битката на вярващия не е мъчна и ограничаваща свободата му, защото тя се води с любов към Бога, с радост и желание да се доближим към Него. Човек е истински свободен тогава, когато е освободен от игото на страстите, а борбата с тях продължава до свършека на земния му живот.

По "Смисълът на подвига в Христа и обновяването на човека"
от монах Мойсей Светогорец
http://www.bg-patriarshia.bg

 
гр. Пловдив, ул. Архимандрит Евлогий 1, тел.: 032 692307 e-mail: verouchenie@sveta-troica-plovdiv.com