Православното учение за последните времена

Християнството всякога е свидетелствало пред света за великите Божии дела в човешката история, които започват със Сътворението и имат своя завършек в т.нар. „последни дни”. Понятието „последни дни” трябва да разбираме в по-широк смисъл, защото то се свързва преди всичко с Христовото пришествие в света и Неговата изкупителна победа.

Светът има свое начало във времето. Той не е Бог, но съществува паралелно с Него. Единствено Бог е вечен, а извън Него съществува история, която има свой завършек. Бог се намесва във времето и историята и я преобразява. С Въплъщението Си Бог се разкри на света не просто като историческа личност, а като Син Божий, Който съществува от вечност. Затова историята отстъпи място на открилото се Царството Божие. Мнозина казват, че действителният ход на историята не се е променил особено нито от Божията намеса, нито от придобитата възможност за избор у човека, защото с изключение на избора на вярата, историята е все така пуста и греховна. И все пак, дадено е предупреждение, че Господ ще дойде отново – вече като Съдия, а не като Изкупител. Времето до последната отсъда е отсрочка, време, в което хората могат и трябва да вземат важни решения. До деня на жътвата, пшеницата и плевелите ще растат заедно, докато бъдат отделени един от друг окончателно. За бъдещето можем да говорим само чрез образи и притчи, защото такъв е езикът на Свещеното Писание. Тази образност не може да се разшифрова с точност, а и не трябва да се разбира буквално.

Очакваното Второ Христово пришествие трябва да се разбира преди всичко като събитие от световната история и нейн завършек. „Каквато и форма да има това събитие, целият му смисъл е във факта, че то ще се случи”, казва Е. Брунер – съвременен протестантски богослов. Второто пришествие е част от веригата исторически събития, с които ще приключи световната история. Очакването на повторното Христово идване в света е от особено важно значение. „Християнската вяра без очакване на Второто пришествие е като стълба, която не води на никъде, но която свършва в пустота” – продължава разсъжденията си Брунер. То представлява както повторно „завръщане”, така и ново събитие, което ще настъпи внезапно – едновременно очаквано и неочаквано. Съвременната човешка история е един „катастрофален прогрес”, едно постоянно движение към края, както сполучливо я определя руският религиозен философ Владимир Ерн. Идването на Христос ще бъде съд над този свят, среща на грешното човечество с Бога, прекратяване състоянието на безпорядък и неяснота, както и на онази неокончателност, характерна за цялата човешка история. Христовото явяване ще бъде също последен и краен призив, налагане на Божията воля с цялата й сила.

Това дългоочаквано събитие е обвито в тайнственост и поради това повдига редица интересни и в повечето случаи трудни за отговор въпроси. Дали човешкият бунт срещу Бога ще продължи и след Страшния съд? Дали и след него човек ще продължи да упорства в отчуждението си от Бога? Дали картината описана в Свещеното Писание за отделянето на овци от кози, ще бъде последната дума за човешката съдба? Тези въпроси са от съществено значение и не са просто плод на човешкото любопитство. Така нареченото учение за апокатастасиса (т.е. за спасението на всички човеци без изключение) се определя като „опасна ерес” – лъжовно учение, което дава на човека опасна сигурност и безгрижие. Желанието на Бога е наистина да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината, но това трябва да бъде направено свободно, а не под натиска на Божията воля. В първите векове св. Григорий Нисийски очаквал подобно всеобщо обръщане на душите в задгробния живот, когато Божията истина ще се разкрие в пълна сила. Това би било напълно възможно, ако грехът беше следствие просто от незнание, а не свободно и съзнателно самоопределяне на човека. Един от по-късните аскети и отци на Църквата - св. Максим Изповедник, учи, че в последните времена Бог ще възстанови порядъка в творението, но душите, избрали мрака, ще останат все така безчувствени към Божията светлина. Те нито ще искат, нито ще са способни да се наслаждават на вечното блаженство. Те ще стоят „отвън”, защото волята им няма да желае единение с Бога, което е и същността на спасението. „Проклятието”, на което ще бъдат подложени някои души, е следствие от съпротивата им срещу Бога и Неговата воля и е самоналожено наказание. Може да се каже, че „адът” е вътрешно състояние, а не определено място в пространството. Това е състояние на саморазпадане на личността - изолация, отчуждение и самота, в основите на което е гордостта, а не самоутвърждаването. Колкото и странно да звучи, в днешно време подобен „ад” е идеал, към който мнозина се стремят. Човек може да променя своите критерии, но Бог е неизменяем. Той е сътворил света от любов и уважава човешката свобода, затова не можем да очакваме, че непокорството и бунта срещу Него и нравствения ред ще бъдат пренебрегнати и Той ще наложи Своята блага воля въпреки тях. Адът не е Божие творение, а човешко – резултат от свободния му избор.

Последният Всеобщ съд ще бъде и последно благовестие на Евангелието. В този ден Синът ще се яви като праведен Съдия, Който ще изрече Своята последна и окончателна присъда. На съвършено чувствителните и точни Божии везни ще бъдат претеглени всички човешки мисли, желания, думи и постъпки. В онзи ден ще се изпълни времето и земната история ще приключи. Ще се извърши „тайната на Бога”(Откр. 10:7) относно човека, творението и вселената. Този ден е изцяло във властта на Бога, затова в Свещ. Писание той се нарича „ден велик” (Деян. 2:20), „ден последен”(Иоан. 6:39-40,44), „съден ден”(Мат. 10:15), „ден на гнева и откриването на праведния съд Божий”(Рим.2:5). Поради това, че целият съд е предаден в ръцете на Богочовека Христос, този ден се нарича още „ден на Сина Човечески”(Лук. 17:22), „ден Господен” (2 Петр. 3:10), „ден Христов” (2 Сол. 2:2), „ден на нашия Господ Иисус Христос” (2 Кор. 1:14), а също и „ден на съда и погибелта на нечестивите човеци” (2 Петр. 3:7).

По думите на Писанието след справедливия Божий съд ще настъпи ново небе и нова земя. Това изменение ще бъде не толкова материално, колкото духовно и същностно, защото на небето и на земята ще бъде премахната всичката власт и сила на греха, смъртта и дявола. Всичко, което е против Бога и не от Бога, ще бъде заключено във своето вечно царство – ада. А навсякъде другаде ще пребъдва вечното Царство, власт и сила на Триипостасния Бог. В деня на Страшния съд Христос ще унищожи всички Свои врагове, като „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). Тя беше унищожена най-напред у възкръсналият Богочовек Христос, а след това и у светиите. В съдния ден тя ще бъде напълно унищожена и от света на Божиите твари и на преобразеното творение.

По статията "За последните неща и последните събития" на прот. Георги Флоровски