Същност и измерения на Божията благодат

„Благодат” („благо-дат”) е двусъставна славянска дума, образувана от субстантивираното прилагателно „благо" и корена на глагола „дати”. Тя е преводна дума на гръцката „харис”, която има значение на благо, което се дава на човека. В този смисъл „благодат”-та е божествен дар, израз на божественото динамично и действено присъствие в творението.

Думата „благодат” се използва предимно в две основни смислови значения, които трудно могат да бъдат отделени едно от друго – Божията милост е действена, а Божието действие винаги милва човека. Според църковното разбиране на тази дума, милостта и действието в благодатта са в неразривно единство. Поради това думите „милост” (на гр. „елеос”) и „благодат” (на гр. „харис”) много често се употребяват за означение на едно и също действие на Бога към човека. Божието благоволение и милост към човека е дар, който не може да бъде сравняван с благосклонността, която един човек може да окаже на друг.

Другото основно значение, влагано при употребата на „благодат” („харис”) е „сила” (на гр. „динамис”) или „действие” (на гр. „енергия”). На много места в Свещ. Писание думата благодат се употребява в значение на „божествена сила”. Разбирането за благодатта като за Божия сила и действие в човека се изразява в нейното противопоставяне на греха. Ако грехът се свързва с понятието „немощ”, то благодатта е силата, с която немощта бива преодоляна. А ако грехът е „вина”, благодатта е „прощение”. Благодатта наистина е „сила”, която преобразява – „С благодатта съм това, което съм”(1 Кор. 15:10).

Благодатта е енергия на Св. Троица, чрез която божествения живот става живот на света. Благодатта е нетварна (т.е. тя не съществува отделно от Бога и не е сътворена), тя е съвечна, обща за трите Лица – Отец, Син и Св. Дух. В сътворяването на света и човека тя се проявява като Божие човеколюбиво действие от Отца чрез Сина в Светия Дух. Част от Божия творчески акт е облагодатяването на сътвореното – в най-висша степен на човека, а чрез него и на цялото творение. Благодатта е неотделима част от живота на човека като живот на синергия и богообщение - живот в истинския смисъл на думата. Загубата на благодатта е загуба на живота в Бога с всичките му измерения – безсмъртие, нетление, обожение.

Спасението е възстановяване на този живот, което Бог ни дава в Своята милост и човеколюбие. В боговъплъщението, в домостроителството на спасението, Божията благодат влиза в неразлъчно, неизменно, нераздвоимо и неслитно единство с човешката енергия в Богочовека Христос. Посредством това богочовешко ипостасно съединение човешката природа е облагодатена и претворена; тя е възкресена в безсмъртие, възкресена в нетление и обожена „отдясно на Отца”.

Благодатта присъства във всички измерения на отношението между Бог и човека. Бог, в Своите сили и проявления, т.е. в Своята благодат изпълва небето и земята (Иер.23:24; срв. Ис.66:1; Пс. 137:7), открива името Си (вж. Изх. 3:13), но и среща човека, като общува с него „като с приятел” (вж. Изх. 33:11). Бог привлича към Себе Си човека чрез Своята действена благодат, чрез която го очиства и прави богоподобен. Но човекът не е пасивен в това отношение – в неговото богообразие е вложено да търси Бога и да отговаря на Неговия призив и любов.

Благодатта е притежание на трите Лица на Св. Троица и в еднаква степен на Отца, на Сина и на Светия Дух. Благодатта е съвечна на Божията същност и като такава е нетварна (т.е. несътворена), една, поради единосъщието на трите Лица, обща – без да принадлежи изключително на което и да е от тях. Тя е и оличностена, защото макар да е обща, тя се изявява чрез отделните Лица на Св. Троица.

Бог присъства във вяка част от сътворения свят не същностно, а динамично и енергийно, т.е. благодатно. А и сътвореният свят продължава да съществува благодарение на благодатното действие на Създателя. Това съзнание е отразено в молитвените думи на „Царю небесни”. Сътвореният свят се държи от Бога, от Неговото Слово – затова и в иконопистта Христос се изобразява като Вседържител (на гр. „Пантократор”). Светът поради своята тварност (сътвореност) е смъртен, и има нужда от вечна и несътворена Личност, в Която да съществува безконечно. Назначението на творението е да стане безсмъртно – посредством благодатта, която идва от Отца, чрез Сина в Светия Дух. Истинският живот на човека се реализира чрез благодатта като Божия милост, и в благодатта като Божия животворяща сила. Благодатта е неотлъчна от битието на човека. В този смисъл човекът винаги е благодатен, а не е единствено „чиста природа”, както казва св. Гр. Нисийски. Благодатността е вътрешно присъща на човешката природа. Като нетварна (несътворена) енергия благодатта по произход се явявя „външна” спрямо човека. Божията нетварна енергия присъства в човека като „дихание за живот”. „Естественото” състояние на човека според православния Изток е да бъде причастен към Бога, докато „противоестествено” е съществуването отделно от Него. Следователно благодатта дава на човека едно естествено развитие и възможност да бъде „като Бога”. Божията благост и милост дарява на човека живот в общение със Самия Бог, с Пълнотата и Извора на истинския живот. Бог създал човека за „участник в Своята божествена благодат и чрез това го допуснал до общение със Себе Си”(св. Ат. Велики).

Грехът довежда човека до духовна смърт, до отчуждаване от благодататта, от Бога, а след духовната смърт по необходимост следва и телесна смърт. В резултат на доброволното лишаване от благодатта и живота с Бога човек заживява по „противен на природата” начин, от който произлизат всички недъзи на човешкото битие и скърбите след грехопадението. Единствената „заслуга” на Адам е самоволното му отделяне от Бога, което от своя страна станало „повод за Божието пришествие… и подбуда за Неговото въплъщение” (Св. Атанасий).

Св. отци са на мнение, че Боговъплъщението е съществувало в Божия план още преди сътворението. Предвечният съвет на Св. Троица предвидила както сътворението, така и Боговъплъщението. Грехът не променил Божието намерение за въплъщение на Бог Слово. Прелюбопитният въпрос за това дали не е имало и други начини за обновяване на нашата природа и спасението на човека, според св. Атанасий Александрийски трябва да се разглежда не от гледна точка на това дали Бог може в всичко, а в светлината на това кое е полезно и спасително за човека. „Бог по силата на Своето всемогъщество е можел да спаси човека само с едно слово”, защото „за Бога всичко е възможно” (Мат.19:26).

Разсъждавайки върху другите възможности за спасение св. отци заключават, че ако човек беше спасен без Боговъплъщението, то опрощението щеше да бъде външно и нетрайно, защото човекът би останал уязвим за изкушенията, а благодатта би останала за него само външна и непричастна на природата му. Благодатта е действена сила и енергия, която се съединява с човешката по силата на Боговъплъщението. Тя не се налага отвън, по външен и принудителен начин, а е резултат от човешката свобода на волята и избора. В Своята благодат и Своето действие Синът Божий е неотделим от Бог Отец и от Светия Дух. Участието на трите Лица в боговъплъщението е чрез благодатта, а не ипостасно. Въплъщава се Бог Слово, а Отца и Духът участват чрез Своите енергии. Словото приема човешката природа в пълнота, защото „само това, което се съединява с Бога, то се и спасява” (св. Григорий Богослов). Не трябва да се допуска, че спасението засяга само един аспект от човешката природа – само душата с нейните сили или само тялото. Христос, съгласно формулировката на Халкидонския събор е „истински Бог и истински човек” – с пълна Божествена и пълна човешка природа. Като Бог Той остава един от Светата Троица и след Въплъщението Си, а като Богочовек съединава в едно Лице две природи – божествената и човешката. Св. Максим Изповедник подчертава, че синергията (съвместното действие) на човешката и божествената воля и енергия в Христос е неизменната основа, върху която почива спасението на човека.

По книгата на М.Стоядинов
„ Божията благодат”, изд. Праксис, В. Търново 2007