Съвестта като нравствена функция на личността

Човекът всякога носи със себе си своето настояще и минало. Дълбоко в съзнанието си той преживява правилността, достойнството и честността на всички постъпки, които някога е извършил. Тази най-дълбока и съкровена същност на човека наричаме съвест.

Понятието „съвест” се среща за първи път в древногръцката литература при Демокрит. То се радвало на особена популярност сред обикновения народ, поради достъпния за всички човеци опит от осъзнаването на постъпките си - най-често на лошите дела, които са по-лесни за забелязване и определяне. В произведенията на стоиците се среща понятието „добра съвест”, като се посочва като причина за вътрешен мир и радост у човека. Цицерон справедливо отбелязва, че в съзнаването на добрите дела и добре преживяния живот се крие причината за най-голяма радост за човека. Цицерон убедено посочва религиозния характер на съвестта. Според него укорите и безпокойството, с което съвестта прояжда сърцето, са изпратени от боговете за наказание. Сенека също потвърждава божествения произход на съвестта, като я нарича „свещен и висок дух”, който пребивава в човека, държи сметка за постъпките му, и който се явява „страж”, а понякога и „отмъстител” за човешките дела.

Докато в древногръцката литература този термин се радва на широка популярност, в древноеврейския език той липсва. Това не означава, че старозаветния човек не познава понятието „съвест”. С това значение в Стария Завет се употребява думата „сърце”. Този термин има за значение вътрешния човек, известен само на Бога – т.е. най-дълбоката и съкровена същност на човека. За първи път терминът „съвест” се появява в Библията, в книгите Еклесиаст и Премъдрост Соломонова. Чистата съвест, според разбирането на старозаветния човек, означавала живот в съгласие с Божия закон.

Новозаветните книги също запазват старозаветната терминология, но както ап. Павел, така и другите новозаветни автори заимстват термина „съвест” от елинистичната култура на своето време. Ап. Павел превежда цялото старозаветно и евангелско учение за „сърцето” в духа на нравствените категории на елинския свят. Той взаимствал термина „съвест” и го свързал с християнските понятия за вяра и любов, с действието на Светия Дух в живота на всеки човек, за да изрази най-точно и най-пълно християнското учение за спасението. За св.ап. Павел съвестта не се отъждествява напълно с понятието „сърце” познато от Стария Завет. Тя е ново съзнание на човека, който живее по Христовите заповеди, основано на вярата. Тя се явява нещо повече от едно субективно съждение за извършени постъпки и включва в себе си целия вътрешен религиозен живот на човека, разбирането му за света и живота, гледани през очите на вярата. С други думи съвестта е християнския мироглед на човека. Бог се е въплътил, за да научи човека как да живее, затова и главна цел на християнина е да направи живота достоен за Божията благост и любов. Разбира се на много места в посланията си ап. Павел употребява термина „съвест” и в общоприетото му значение – най-вече когато говори за съда на съвестта при езичниците (вж. Рим. 2:15) и когато споменава и някои от качествата на съвестта - блага, добра, чиста, нечиста и зла.

Още по-задълбочено разглеждане на съвестта от християнска гледна точка намираме у в св. отци и учители на Църквата. Ориген я нарича „вътрешно огнище”, излъчващо светлина в нравствения и религиозния живот на човека. За блаж. Иероним тя е „вътрешна светлина”, „висш ум”, който съди кое е добро и зло. За блаж. Августин човекът – това е неговата съвест. Тя е центърът на неговия вътрешен живот, „бездната, в която обитава Бог”. Преп. Авва Доротей учи, че главното задължение на човека е да пази съвестта си чиста по отношение на Бога, света и ближните. За св. Йоан Златоуст, тя е онази „свещена котва”, която не позволява на човека да потъне изцяло в бездната на греха. В наставленията на преп. Нил Синайски се казва, че съвестта е светилника, с който човек трябва да разглежда постъпките си. Той трябва да се пази по отношение на три неща – да не прави нищо несъгласно с Божията воля, с нищо да не оскърбява ближните си, както и да не пренебрегва вещите, които са предназначени да служат на човека.

Съвестта не действа автоматично, а е сложно и динамично явление. В нейното функциониране участват всички духовни сили на човека – умът, чувството и волята. Умът осмисля и оценява алтернативните възможности, анализира нравственото достойнство на мотивите и намеренията, за да реши как да постъпи или да обсъди вече извършените постъпки. Съвестта не е само нравствено осъзнаване, но и преживяване на всичко, което подлежи на нравствена оценка. Чувството на радост и умиротворение или пък на вина и тревога ясно показват, че емоциите също имат участие във функционирането на съвестта. Волята също има решаваща роля за активното осъждане на злото, както и за изпълнение на това, което вече е приела и одобрила. Именно чрез волята решенията на съвестта придобиват императивен характер. Съвестта може да се разглежда в три измерения – като нравствено съзнание, нравствено преживяване и нравствено самоактуализиране. От тук произтичат трите й основни функции – законодателна, съдебна и изпълнителна. Изискванията на съвестта винаги имат абсолютен и безусловен характер, затова е върховен авторитет за човека. Гласът й когато обвинява е винаги справедлив, категоричен и неподкупен – в това се изразява достойнството на съвестта. Нищо не може да спре и разколебае съвестта, която съзнава своята правота, и в този смисъл тя има неограничена свобода на действие.

Доста детайлно ап. Павел описва участта на човека, който има нечиста и помрачена съвест. Той се намира в постоянно чувство на тревога, безпокойство и тъга. Съвестта му е обременена от спомени за извършените злодеяния и трепери от предчувствието за очакваното възмездие. Съвестта не е константна величана. Както всичко в човека, така и съвестта е призвана към развитие и усъвършенстване, посредством освещаване от Божията благодат, за да стане нейн проводник в човека и гарант за това, че човек се намира в общение с Бога и в мир със самия себе си.

По материали от: Архим. Платон "Православно нравствено богословие"