Човекът като нравствено същество

Св. Писание ни разкрива човека като нравствено същество, притежаващо нравствено съзнание - най-чистото и най-дълбоко отражение на Божия образ в човешката природа.

Нравственото съзнание е една от най-дълбоките и най-съкровени прояви на човешката личност. Въз основа на вложеното от Бога съзнание за нравствен порядък, човек притежава способността да прави оценка на онова, което е в самия него, в околните хора и в отношението към тях. Тази способност прави човека способен да преживява и открива самия себе си, да осъзнава своята изключителност и неповторимост в света, да познава смисъла на всичко, което го заобикаля, да се изгражда като личност и да израства до богоподобие. Дарената от Бога свободна воля дава на човека възможност за самоопределяне към добро или зло, т.е. тя е предпоставката за това той да бъде нравствено същество.

Съществуват няколко схващания относно нравствената свобода на човека. Според едно от твърденията свободата на човешката воля е напълно ограничена. Човек си мисли, че е свободен да върши каквото си иска, но това е измамно, защото той е ограничен: според едни от причинността в материалния свят, а според други – от Божията воля или от съдбата (т.нар. фатализъм – от лат. fatum – съдба). Несъстоятелността на подобно твърдение може лесно да се докаже, защото човек има съзнанието за избор (дали да извърши дадена постъпка или не), прави разлика между свободни и несвободни (принудителни) действия, счита се за автор на своите постъпки, чувства се отговорен за тях, изпитва угризение или задоволство (според това каква нравствена оценка прави за тях). Противоположно е твърдението за неограничената свобода на човека, според която волята на човека не е ограничена от нищо и от никого (вкл. и от Бог). Тези две твърдения са крайни и несъстоятелни. Човек е нравствено свободен, но неговата свобода е ограничена и подчинена на абсолютно свободната Божия воля, от която той е зависим.

Нравствената свобода предопределя наличието и на нравствена отговорност. Свободните постъпки са резултат от свободен избор, затова и човек се чувства нравствено отговорен за тях. Той съзнава, че заслужава награда или наказание, според заслугата или вината си. Това най-ясно личи в случаите, когато човек се извинява или се стреми да прикрие вината за лошите си дела. За своите дела човек е отговорен преди всичко пред Бога, Който е Законодател и Съдия, затова и в Писанието се казва: „Един е Законодателят и Съдията, Който може да спаси и погуби: а ти кой си, който съдиш другиго?” (Иак. 4:12). Писанието разкрива също така, че човек е отговорен и пред другите – пред Църквата и обществото (вж. Мат. 18:15-17; Рим. 13:4). Човек е отговорен и пред своята съвест, която властно изразява оценката за делата му – чрез чувството на удовлетворение, когато награждава за стореното добро или на угризение, когато наказва лошото деяние. Отговорността на човека се простира само до постъпки, които е извършил съзнателно и свободно. До 7 годишна възраст децата нямат напълно съзнателен живот и затова не носят нравствена отговорност за постъпките си. Освободени от нравствена отговорност са също психично болните и сомнамбулите. Когато човек извърши несъзнателно постъпка в пияно състояние или в състояние на силна страст, той носи отговорност за това, че доброволно се е довел до това състояние. Човек е отговорен дори за безнравствените сънища, когато те са следствие от безнравствен живот и желания. Отговорност не се търси от човека само когато той извърши дадена постъпка по принуда или чрез насилие.

Нравствената отговорност за постъпките не винаги е една и съща, а зависи от някои фактори. По-малка е отговорността, когато човек извърши еднократно дадено престъпление. За многократна повторяемост на деянието се търси по-голяма отговорност. За постъпката се съди и от това при какво душевно състояние е извършена (в състояние на силен афект или при трезва мисъл), дали е извършена при крайна нужда, дали не е извършена по съблазън от други, от това дали самата тя няма да послужи за съблазън и от положените грижи за възпитанието, което е получил дадения човек. От значение за определяне на нравствената отгворност е и евентуалното самопризнание на извършителя на постъпката. За съзнателна и отговорна се счита тази постъпка, която е извършена при знанието на даден закон. Когато сами сме виновни за незнанието на даден закон и го нарушим, то отговорността ни става двойна – от една страна поради това, че не сме се запознали със закона, и от друга – за нарушаването му.

В католическите и протестантски общности съществува и едно схващане, според което има постъпки, които не са нито добри, нито лоши. За нравствено безразлични се считат танците, посещението на кино, театър, светската музика, почивката на море и планина, пушенето и др. Основание за подобно твърдение е, че Свещеното Писание не посочва категорично тези постъпки като позволени или непозволени. Правилно ли е подобно размишление? Възможно ли е да има постъпки, които са нито добри, нито лоши? Може ли да има среда между доброто и злото? Ако се позовем на Свещеното Писание, трябва да признаем, че то осъжда нравствената неопределеност. В Откр. 3:15-16 е изречена категорична нравствена отсъда именно над топлохладността. За да се направи нравствена оценка на едно дело, то трябва да се прецени откъм съдържание, форма, цел, да се прецени нравственото съвършенство и на лицето, което извършва постъпката, както и на тези, които са свидетели на нея. Постъпката е добра тогава, когато не е против изискванията на нравствения закон и когато не уврежда морала на никого. В противния случай тя трябва да бъде квалифицирана като лоша. В посланията на ап. Павел срещаме много примери за това как дори позволени от закона неща могат в определен момент да бъдат нравствено неприемливи. „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно, всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Кор. 6:12). Това повдига въпроса: кое е нравствено позволено и кое не е? Господ Иисус Христос посочва нравствения идеал, на който трябва да са подчинени постъпките на човека: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48). Всичко, което съдейства за нравственото усъвършенстване и богоуподобяване, е добро и нравствено позволено, а онова, което пречи – е зло и нравствено непозволено. Затова ап. Павел доброволно се лишава и от позволеното, когато то застрашава спасението на ближния: „Затова, щом храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си” (1 Кор. 8:13).

Християните трябва да се стремят да изпълняват нравствения закон по дух, т.е законно. Законността представлява правилното разбиране и приложение на нравствения закон, когато той се спазва свободно и драговолно, при живото участие на всички духовни сили на човека – ума, чувството и волята, според силите и възможностите на отделния човек. Противоположно на него е законничеството - формалното, механично, педантично и бездушно спазване на заповедите, което се прави без радост, без любов към Бога и ближния.

По материали от: Браницки еп. Герасим "Православна християнска етика"