Значението на вярата и добрите дела за спасението

Въпросът за спасението и за начина, по който то се постига е централен в християнското вероучение. Той е главна тема на Свещено Писание, а също и на светоотеческите книги, като в християнското вероучение съставя раздел, наречен „сотириология” (от гр. „сотир” - „спасител”), т.е учение за спасението.

Понятията „спасение” и „оправдание” са често срещани в Свещеното Писание. Оправданието е термин характерен за правото и означава признаване на подсъдимия от съда за невинен. С този термин се назовава процесът на преминаване от състояние на виновност пред Бога към състояние на праведност. „Оправдан” означава праведен, свят. Спасението от своя страна е процес на освобождаване от греха, злото и смъртта. Според учението на Православната Църква вярата и добрите дела играят еднакво важна роля за оправданието и спасението на човека.

Вярата е първото от условията необходими за спасението на човека и начало на оправданието. „Оправдаваме се не сами със себе си и не чрез своята мъдрост или разум, или благочестие, или дела, извършване от святост на сърцето, а чрез вярата, с която Вседържителят Бог от века е оправдал всички” – казва св. Климент Римски. Спасителната вяра не се състои само в това безусловно да се вярва, че с Божията благодат на вярващия в Господ Иисус Христос са опростени греховете му, но той искрено да приеме всички истини на Откровението, така както ги разбира и преподава вселенската Църква. Защото „вечен живот е това, да познават Тебе, Единаго Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Иоан 17:3).

Вярата е важно условие за спасение, но не е единственото. За спасението са нужни и дела, извършени чрез вяра. Именно тук възникват различия между православното учение за спасението и ученията на римокатолиците и протестантите. В тяхното вероучение силно влияние е оказал рационалистичният елемент, поради който те се отдалечават от истината, като възприемат две диаметрално противоположни становища. След отпадането на Рим от единството на Църквата, на Запад се утвърдила трайно тенденцията грехопадението и изкуплението да се схващат предимно от юридическата им страна. С внасянето на рационален елемент в разглеждането въпросите на вярата, римокатолическата църква изопачила Христовото учение. Тя започнала да учи, че в делото на спасението делата имат първенствуващо значение. Делата имали такава голяма заслуга пред Бога, че заради тях Бог заплащал на човека с блажен живот във вечността. Според това учение светците натрупали излишък от добри дела (т.нар. „свърхдлъжни дела”), които надвишавали изискваното от Бога количество добри дела, а римокатолическата църква започнала да търгува с тях под формата на индулгенции. Тази порочна практика предизвикала през 16 в. вълна от негодувание у вярващите и станала причина да се зароди протестанстското движение. То от своя страна не съумяло да осъществи пръвоначалните си цели – да възвърне вярата към нейните основи, а внесло нови изменения, противоположни на римокатолическите. Отхвърляйки значението на добрите дела за спасението, основоположникът на протестантизма – Лутер, се позовал на следните места от посланията на ап. Павел, за да докаже, че за оправданието и спасението на човека е достатъчна само вярата: „Човек се оправдава с вярата, без делата по закона” (Рим. 3:28) и „човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът”(Гал. 2:16).

Откъснати от контекста на останалите послания и на Писанието като цяло, тези пасажи биха могли да внесат смут у всеки неукрепнал във вярата християнин. Наистина ли тези думи на св. ап. Павел отричат значението на делата за спасението? В случай, че разгледаме думите му в светлината на останалите му послания и на Писанието като цяло, ще видим, че той не е имал за цел да отрича значението на добрите дела за спасението, а само е искал да изтъкне, че делата по изпълнение на закона не могат да спасят човека. Под „дела по закона” апостолът разбира не добрите дела изобщо, а формалното изпълнение предписанията на Моисеевия закон, на които някои възлагат надеждата за своето спасение. Той е имал за цел да осъди самонадеяността на книжниците и фарисеите, които се надявали да се спасят чрез вършене на външни дела по закона – спазване на съботата, различни обряди за очистване и т.н. В посланията си ап. Павел наистина казва, че „по благодат сте спасени, чрез вярата” (Евр. 11:6) и „всичко, що не е от вяра, е грях”(Рим. 14:23), но с това не омаловажава и делата, извършени с вяра. Напротив, вярата трябва да бъде жива и действена, т.е. придружена от добри дела. Тази вяра трябва да „действа чрез любов” (Гал. 5:6), защото колкото и силна да е, без делата на любовта тя е празна – „да имам... и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм” (1 Кор. 13:2). Особено ясно е подчертано значението на делата за спасението в Съборното послание на св. ап. Иаков, където се казва: "Каква полза, братя мои, ако някои казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? ... Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. ... Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва. ... Защото както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва" (Иак. 2:14-26).

Православната Църква утвърждава, че наред с вярата и делата, извършени чрез вярата, за спасението на човека от съществено значение е и подпомагащата сила на Божията благодат. Св. Теофан Затворник казва, че „без нея не само да повярваме, но и да помислим за доброто не можем. Но дори и да помислим, нямаме сили да изпълним това добро. Защото, да пожелаваме доброто можем, но щом се стигне до дело, бягаме от него: "желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили" (Рим. 7:18). "Знай и твърдо се придържай към убеждението и онази вяра, че благодатта на Светия Дух не се подава иначе и не може да бъде приета освен чрез тайнствата, установени в Църквата от Самия Господ чрез ръцете на Светите Апостоли".

За да бъде възможно спасението на човека, освен тези три условия, изброени по-горе, е нужна и богоустановената йерархия (епископи, свещеници и дякони), която да проповядва и огласява Христовата истина, да кръщава, миропомазва, освобождава от греховете човеците, .... и във всичко да съдейства за „усъвършенстването на светиите (т.е християните) в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово” (Еф. 4:12). Единението с Църквата, на която Глава е Христос е залог за спасение. Сам Христос е нарекъл Себе Си „Лоза”, а вярващите оприличил на пръчки, които получават живителни сили само, когато са прикрепени към Него. Това е само един от образите на Църквата в Новия Завет, в която вярващите се съединяват с Христос и един с друг най-вече посредством тайнството Евхаристия (св. Причащение).