Разбирането на старозаветния човек за Бога

Първата книга на Стария Завет - Битие, представлява своеобразно въведение в Свещеното Писание. Както подсказва и заглавието й, тя разкрива основите на всичко съществуващо. Евреите я наричат „Берешит”- (от евр. „в начало”), по първите думи, с които започва свещения текст. По съдържанието си тя може да бъде разделена на няколко главни части. Първите единадесет глави (Бит. 1-11 гл.) разкриват праисторията на света и човечеството, и на израилския народ. По-нататък в Бит. 12-36 гл. се разказва за историята на патриарсите, а в края – Бит. 37-50 гл, историята на патриарх Йосиф до смъртта му в Египет. За да разберем правилно смисъла вложен в книга Битие, трябва да гледаме на нея като на свещена история на израилския народ, когото Бог избра между всички народи, като го ръководи пряко, изведе от египетското робство и го въведе в Обетованата (Обещана) земя - Палестина.

Книга Битие е важна част от Божественото Откровение. Тя ни дава и първите позания за Бога и творението Му. Съвременни тълкуватели и изследователи на свещения текст са на мнение, че при правилно тълкуване на текста в Битие могат да се отстранят всички видими противоречия между Библията и науката (проф. Д-р Иван Марковски). Тази книга е ценна за нас и с това, че ни помага да разберем как древният човек е възприемал Бога, духовния и материалния свят. В нея се открояват два основни разказа – за първоначалните отношения между Бога, човечеството и вселената, преди навлизането на греха (Бит. гл. 1-2), и за последвалото разрушение на тези отношения поради греха, след което последвала Божията присъда над греха и милостивото решение да избави човечеството и света от робството на злото (Бит. гл. 3-11).

Главната истина, която внушава Св. Писание на Стария Завет още от първите си страници, е истината за съществуването на един Бог (монотеизъм). Тя преминава като червена нишка през цялото Писание, без какъвто и да е намек за многобожие (политеизъм), така характерен за древния езически свят. Библейският Бог е трансцендентен (т.е. над и отвъд света), Той не е част, нито е едно с процесите в света (пантеизъм). Бог е Господ (т.е Господар) не само на израилския народ, но и на целия свят, противно на езическото схващане, което считало, че трябва да се почита преди всичко племенния бог пред всички останали богове. За разлика от езическите богове, които били считани понякога за зли и безнравствени, Бог на израилтяните е благ, праведен и справедлив. От гледна точка на старозаветния човек, Богът на Израил е единственият Бог - Той е трансцендентен, безпределно добър и върховен Господар на всемира. Разказът за сътворението в книга Битие ни разкрива Бог като абсолютен извор на всичко съществуващо, стоящ над и отвъд творението (трансцендентен), но е вездесъщ (иманентен), т.е присъстващ и действащ навсякъде в него.

Книга Битие отхвърля категорично идолопоклонството – т.е всяка форма на боготворене на природата. Разказът за сътворението посочва слънцето, луната и звездите, почитани като богове от древните египтяни, гърци и римляни, за Божие творение, чието предназначение е да служат на човека. Да се почита творението вместо Бога е идолопоклонство, което се осъжда остро навсякъде в Писанието (вж. Пс. 134, 135, а също и Дан. 3:52-90).

Разказът за сътворението утвърждава също така, че материалният свят е нещо добро. Такава е оценката, която Бог му дава в края на творческия процес – „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Тази истина отхвърля какъвто и да е намек за дуализъм, т.е, че материалния свят и човешката природа като част от него, носят в себе си нещо лошо още от сътворяването си. Библията разкрива, че сегашното паднало състояние на човека и природата са резултат от отпадането на човека от Бога. Въпреки грехопадението в същността си те остават добри, защото такъв е бил Божествения замисъл при тяхното сътворяване.

Бог е лично Същество и навсякъде в Свещеното Писание Той се открива като такъв. Той не е безлична космическа сила, а Личност, Която по силата на волята Си твори и действа в света. Макар високо издигнат над Своето творение, Бог е лично свързан с него – грижи се и промисля за него.

Божието име е предмет на голяма почит далеч преди възвестяването на ІІІ-та Божия заповед на планината Синай – „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог!” (Второз. 5:12). Божието име употребено в Бит. 1:1 е „Елохим”, което макар използвано в множествена форма, съвсем не е указвало за каквото и да е многобожие. Подобна форма се е употребявала в древноеврейския език като израз на най-дълбоко уважение и благоговение към някоя високопоставена личност, в случая към Бога. Името „Елохим”, използвано в Бит. 1 гл., е множествената форма на „Елоах”, с която се изразявали силата и могъществото, които Бог притежава и изявява при сътворението. В Петокнижието, а и в цялото Писание са използвани и други имена, изразяващи едно или друго качество на Бога. Той е наречен „Ел рои” – Бог, Който благосклонно поглежда, Който се явява (Бит. 16:13); „Ел шаддай” – Всемогъщият Бог (Бит. 17:1; 35:11); „ Ел Олам” – Вечният Бог (Бит. 21:33); „Ел Елион” – Всевишният Бог (Бит. 14:18-20) ; „Ел Адонай” – Бог Господ и Владетел. Многобройността на тези имена, дадени от на Бога от човека, са доказателство за невъзможността едно име сполучливо да изрази и да вмести всички Божии свойства.

Едно единствено е името, с което Бог назовава Сам Себе Си, „Яхве (YHWH)” – Този, Който съществува, Вечносъществуващият, „Аз съм Вечносъществуващият” (Изх. 3:14), казва Бог на Моисей при горящата къпина. Това име се счита собствено на Бога, защото Бог Сам Себе Си е нарекъл така, а и защото то най-ясно изразява Божията природа, самобитност и независимост.

В Писанието Бог е наричан още „Бог на боговете” (Второз. 10:17; Пс. 95:4-5 и др.), с което се подчертава, че истинският Бог е несравним с нищо и с никого, най-малко с измислените богове на езичниците. Бог е наричан също така „Страхът на Исаак” (Бит. 31:42), „Силният Иаковов” (Бит. 49:24). На много места в Стария Завет Бог се нарича „Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов” (Изх. 3:6), както и „Бог Израилев” (Изх. 5:1), с което се подчертава, че Бог стои в тясни взаимоотношение с израилския народ и неговите родоначалници, патриарсите Авраам, Исаак и Иаков. В този смисъл евреите смятали Бог за свой Бог много повече, от всички останали народи. Богоизбранничеството на еврейският народ не е било израз на някакво предимство пред останалите народи, а далечна предпоставка и условие за раждането на Спасителя по плът. Израилският народ се явява наследник на обещанията, дадени на патриарсите.