Свещените книги на Стария Завет

Книгите на Стария Завет представляват важна част от библейския сборник. Подобно на новозаветните книги и старозаветните са боговдъхновени. Чрез тях Бог е откривал Своята воля и тайните на нашето спасение на избрани лица, които са ги записали. По отношение на християнската религия Старият Завет е от фундаментално значение – той е основата на Новия Завет. Не е възможно да се разбере Новия Завет, без да се познава Стария. В същността си християнството представлява продължение и развитие на старозаветната религия – то се явява плод на дървото, чийто корен е в Стария Завет. Събитията от старозаветната история намират своето изяснение само в светлината на Христовото явяване в света, а пророчествата могат да бъдат разбрани само в светлината на Евангелието.

Подобно на новозаветните и книгите на Стария Завет са възникнали върху основата на Преданието. Според съвременната наука най-древните текстове в Стария Завет датират от ХІІІ в. пр. Хр., т.е от времето преди настаняване на израилтяните в Палестина. Целият Стар Завет е произлязал в продължение на едно хилядолетие и в отделните му книги са отразени различни исторически епохи. Първите пет книги от старозаветния сборник, наречени Петокнижие, са дело на Моисей, са написани по Божия повеля и по вдъхновение на Светия Дух. За тяхното съставяне Моисей е използвал богато предание песни и разкази от историята на еврейския народ. В Стария Завет се споменават и много книги, съществували по време и преди появата на Петокнижието – „Книга за войните Господни” (Чис. 21:14), „Книга за Праведния” (И. Нав.10:13; 2 Цар. 1:18), „Книга за деянията Соломонови” (2 Пар. 9:29), „Книга на царете иудейски и израилски” (2 Пар. 32:32) и др. След смъртта на Моисей, приемникът му Иисус Навин записал по-важните исторически събития в „Книгата на закона Божий” (И. Нав. 24:26), а след него това дело продължил Самуил.

Свещените текстове евреите пишели обикновено на пергамент (изчистена и изгладена животинска кожа), като свитъците започнали да наричат „сафар” (от евр. гл. „очиствам кожа”). Папирусът също бил широко употребяван. Пергаментът обаче гарантирал по-голяма трайност и макар обработката му да била по-скъпа, бил предпочитан от евреите, особено когато ставало дума за свещените текстове. Той се оформял на четвъртити листове, а след това те били съшивани един за друг и така получената дълга лента се навивавала около една палка. Пишело се на колони или стълбици, които съдържали само съгласни букви. Първоначалното значение на гръцката дума „библия” („книга написана върху папирус”), също е свързана с материала, върху който са били написани свещените текстове. По-широка употреба думата „библия” получава едва по времето на Ориген и св. Иоан Златоуст. От гр. език тя преминала в употреба и в латинския, като с нея започнали да назовават целия сборник от свещени книги на Стария и Новия Завет. Деленето на Библията на два завета датира от времето на Тертулиан (160 – 240). Съвременното делене на глави и стихове има доста по-късен произход.

Думата „завет” има еврейски произход – от думата „берит”, която има значение на „съюз, договор между Бог и еврейския народ”(вж. Бит. 6:18; 9:9). Свещените книги представляват писмен документ на този договор. В гръцкия език тази дума е преведена именно в това значение, в смисъл на завещание, завет – „диатики”. В латинския превод на Библията, блажени Иероним превел гр. „диатики” не със значението на „съюз, договор”, а като „testamentum” – завещание, завет, като използвал смисъла, вложен в Евр. 9:16-18. Именно с това значение думата преминава във всички европейски езици.

Свещените книги се ползвали с голяма почит от страна на евреите. Отношението към тях било като към най-голяма светиня. Храмът се считал за най-достойно място за тях, като достъп до свитъците имали само посветените на Бога лица. Първият библейски автор Моисей посочил като място за тяхното пазене скинията. Във Второз. гл. 31 се казва, че след като написал Закона, предал го „на свещениците, синовете Левиеви, които носели ковчега на завета Господен, и на всичките старейшини (синове) Израилеви” (Второз. 31:9), като им казал: „вземете тая книга на Закона и я турете отдясно ковчега на завета на Господа, вашия Бог, и тя ще бъде там като свидетелство против тебе”(Второз. 31:26). С това Моисей поставил началото на сборника със свещени боговдъхновени книги, които започнали да се считат за канонични – т.е. неоспоримо истнинни, съдържащи божествено откровение, истини на вярата и поучения за религиозно-нравствен живот. Не всяка книга можела да бъде причислена към този първоначален свещен сборник - необходимо е било тяхната боговдъхновеност да се засвидетелства от неоспорими факти.

Свещените старозаветни книги се разделят основно на три части: Закон (Моисеевото петокнижие); Пророци (пророчески книги – ранни и по-късни пророци) и Писания (поучителни книги). Така се споменават на много места в Новия Завет, когато Христос или апостолите се позовават на текстове от Стария Завет. В много случаи Христос нарича Стария Завет „Писание” (вж. Иоан 10:35; 17:12) или „Писания” (Мат. 21:42; 22:29). Той употребява и наименованията „Закон” и „Пророци” (вж. Мат. 5:17; 11:13), а също и „Закон”, „Пророци” и „Псалми” (тук има предвид сборника, който евреите наричат „Писание”, т.е Псалтира и поучителните книги) – „трябва да се изпълни всичко писано за Мене в закона Моисеев и у пророците и в псалмите” (Лук. 24:44). Освен тези три раздела, много често новозаветните автори споменават и отделни старозаветни книги – напр. Христос говори пред евреите за книгите на Моисей (т.е за Петокнижието), като книга, която свидетелства за Него (Иоан 5:46). Ев. Матей привежда цитат от прор. Осия (Мат.9:13) – „Идете и се научете какво значи „милост искам, а не жертва”(Ос.6:6)”, той споменава също прор. Иона (вж. Мат. 12:40) и книга Псалми – Мат. 21:16. В книга Деяния Апостолски се привеждат много места от пророческите книги на Стария Завет, най-вече в апостолската проповед за изясняване на събития свързани с изкупителното дело на Господ Иисус Христос (напр. в речта на ап. Петър на Петдесетница, в речта на св. архидякон Стефан пред синедриона и др.). Авторитетът на старозаветните свещени книги се потвърждава както от Христос, така и от апостолите – „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело”(2 Тим. 3:16-17). Значението на Стария Завет се състои най-вече в това да служи за подготовка на човечеството да приеме Спасителя. Той е „сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1), както казва ап. Павел, затова се нуждае от допълнително разяснение, за разкриване на правилния му смисъл.