Чудото като път към Богопознание

Чудесата са неотделими от християнството. Самото то е основано върху чудото на Боговъплъщението. Често чудото се оказва изключително нужно на човека, тъй като не всеки може да пръстъпи към Бога непосредствено. Познавайки немощта на човека, Бог чрез чудесата му съдейства да направи първата си крачка към Него. Новозаветните книги, особено Евангелието и Деяния апостолски, дават множество примери за това как чудесата съдействат на евангелската проповед.

Времето на чудесата не е свършило и днес, защото човек винаги ще има потребност от тях. Различно обаче, е разбирането за тях в различните епохи и у различните народи. Древните елини, например, отхвърляли съществуването на чудеса. Според тях те били естествени явления с недостатъчно изяснени причини. „Това, което не може да се случи, никога няма да се случи, а това, което може – то не е чудо” – казвал Цицерон. Изобщо древните елини предпочитали да мислят за Бога като за висш Разум, а не за Личност, която върши чудеса и се намесва в човешката история. Евреите, от своя страна, схващали Бога по противоположния начин. Това дало основание на ап. Павел да противопостави тези два широко разпространени по онова време типа мислене – „иудеите искат личби” и „елините търсят мъдрост”(1 Кор.1:2), на християнския възглед за Бога и света. На практика християнството обединява тези два възгледа, които съвсем не си противоречат, а се допълват и поясняват взаимно. Според християнството Бог еднакво успешно може да бъде познаван и по умозрителен начин - „чрез разглеждане на творенията”(Рим.1:20), и чрез свръхестествената Му намеса в света – чрез личби и чудеса.

Най-точното определение, което можем да дадем за чудото е - действие на Бога, което променя природните закони с определена цел. Пример за такова чудо от старозаветната история е родителството на Авраам и Сарра. Те раждат сина си Исаак на преклонна възраст - Авраам е 100 годишен, а Сарра на 90 години (вж. Бит.17:17; 18:10-14). В този случай имаме истинско чудо, защото Божията воля преодолява естествените природни закони и дава потомство на престарелия Авраам от загубилата вече способност да ражда Сарра. Целта на чудото се разпростира напред във времето и е свързана с Божия план за спасението на човешкия род. В новозаветни времена подобно действие на Бога в противовес на природните закони е безсеменното зачатие на св. Богородица и нейното приснодевство. В една църковна песен за св. Богородица се казва следното: „В тебе се побеждават природните закони, Дево чиста: девството ражда, а живота превъзмогва смъртта. Като пребиваваш след раждането Дева и след смъртта си жива, Ти спасяваш винаги, Богородице, Твоето наследие”( Девета песен от канона на Успение Богородично). Чудесата, извършени по Божия воля и съобразно Божия промисъл, ние, християните, приемаме с благоговение и пълна вяра. За нас те са несъмнено свидетелство за Божията всемогъща сила и за благия Божий промисъл, който устройва всичко за спасението на човека.

Чудесата са нужни, поради немощта ни, но трябва ли да се стремим към тях на всяка цена и да ги изискваме от Бога? Без съмнение Бог е силен да извърши всяко чудо, но право да изискваме чудеса от Него нямаме. Напротив, би трябвало да живеем със съзнанието, че сме недостойни да ги получим. Да вземем пример от онези, над които Христос извърши чудеса – кой от тях се е считал достоен да ги получи? Чрез чудесата Спасителят изразявал Своето безкрайно милосърдие към човека – изцелявал, възкресявал, утешавал и подкрепял нуждаещите се. Той обаче, отказвал да извършва чудеса самоцелно, по желанието на който и да е, или пък, за да задоволи жаждата за зрелища на тълпите.

И днес Христос отказва да върши чудеса и знамения, когато липсва вяра и стремеж на човеците към спасение. Нашето съвремие е характерно с подчертания стремеж към материални блага, телесен и душевен комфорт. Нагласите към духовен живот на днешните хора носят същите особености - стремеж да се принуди Божията благодат да действа, съобразно изгодата на човека. Ето пример – човек, страдащ от някаква немощ иска да получи изцеление и в това няма нищо осъдително. Той, обаче, възлага надеждата си не на Бога и Неговата блага воля, а се надява на магическото действие на редица „духовни процедури”, които предприема, за да получи желаното. Тези действия сами по себе си могат да бъдат правилни – напр. да отиде на поклонение до някой манастир, където има чудотворна икона или св. мощи, да направи дарения за храм, да си запише Маслосвет и т.н., но нагласата, с която се извършват е погрешна. В тези случаи хората казват – „Направих това и това, изпълних съвета на еди кой си уважаван духовник и нищо не се получи”. Бог рядко дава изцерения, без те да са от духовна полза за човека. Защото истинско чудо не е само физическото изцерение. Получено като дар от Бога, без да е настъпила истинска вътрешна промяна у човека, то би било съвсем ненужно и дори вредно за него. Напротив, липсата на изцерение, когато то се приема със смирение и търпение, може да доведе до дълбока вътрешната промяна, т.е. до истинско чудо.

Могат да се дадат и други примери за подобна магическа нагласа към чудото у съвременния човек, формирана и под влияние на окултизма. За съжаление тя присъства не само у хората, които стоят далеч от Църквата, но и у тези, които са убедени, че водят духовен живот. Общоизвестен факт е, че и към някои тайнства на Църквата, най-вече към св. Кръщение, също се пристъпва с подобна нагласа. Например, разбирането на повечето родители, които кръщават децата си е, че кръщението се прави „за здраве” и „за късмет”. Според тях целта му е да осигури земно благополучие на децата им, като за вечното им спасение дори и не се мисли. Родителите считат, че веднъж извършено, тайнството действа, като това ги освобождава от каквато и да е по-нататъшна грижа или усилия за религиозното им възпитание. Подобно очакване за автоматично и гарантирано действие на Божията благодат имат и родителите, които гледат на довеждането в храма и честото причастяване на децата им като гаранция за тяхното телесно и душевно здраве. Затова и мнозина от недоумяват, защо след предприетите от тях „правилни” действия, не получават желаните резултати. Напр. една майка се обръща към свещеника с въпрос „Защо, след като редовно водя в храма и причастявам малкото си дете, то боледува от различни болести и почти постоянно е в болница?”. Трудно е да се даде отговор на подобен въпрос и още по-трудно е да се обясни на съвременния човек, че подходът му към духовните неща е погрешен в основата си. И че стремежът към духовен и телесен комфорт не е верния път към спасение. За мнозина пътят към познаване на Бога не е в чудото от изцелението, а в носенето на житейския кръст на скърби и страдания. Страданието също е чудо, което има способността да променя живота на човека дълбоко и истински. Лесно е да се приеме чудото с благодарност, но е трудно с благодарност да се носи кръста на страданието.

Едва ли се замисляме колко голяма отговорност е да получим дар от Бога и колко безотговорно е да продължим живота си нататък, сякаш нищо не сме получили. Достатъчно е да си спомним онези, над които Христос извърши чудо. Дали са останали същите грешници, каквито са били и преди? Нека преценим сами: изцерената от огница тъща на ап. Петър веднага е станала да им прислужва; освободената от седем бяса Мария Магдалина не се е отделяла от Христос и Го е следвала навсякъде, а накрая е проповядвала Евангелието заедно с апостолите; Закхей е изоставил предишния си живот на грабител и се е променил изцяло и т.н. Можем да дадем и много примери от живота на светии, живели в по-късно време. Бог е влязъл чрез чудо и в техния живот, в резултат на което те оставяли всичко, посвещавайки Му себе си без остатък. Струва си, да се замислим над това, преди да дръзваме да искаме от Бога чудо, защото Бог очаква много от тези, на които много е дал.

По материали от: http://www.pravmir.ru