Участието ни в Христовата смърт и възкресение

Намираме се в навечерието на Страстната седмица. Предстои да проследим и съпреживеем Христовия път към Голгота, страданията Му и тяхната кулминация – разпятието и смъртта. Трудно е да проникнем с ограничения си ум в тайните на Божия промисъл, да възприемем и разберем извършеното от Христос изкупително дело. Това е трудно, но спасително за нас. Затова и Църквата ни призовава да си припомним великите Божии дела, като разкрива достъпното за ума ни, а за недостъпното запазва мълчание.

Св. Григорий Богослов, който винаги е изпитвал благоговение пред богооткровените тайни, нарича изкупителното дело на Христос парадокс, който може да бъде разгадан само чрез вярата, като посочва редица примери за това: Богочовекът „бива продаден и то за най-ниската цена – за 30 сребърника, но Той изкупва света и то с висока цена – със Своята собствена кръв. Завеждат Го като безгласна овца за клане (Ис. 53:7), но Той е Словото, възвестено от гласа на викащия в пустинята (Ис.40:3). Той е мъчен и изпоранен (Ис.53:5), но изцерява всяка болест и всяка немощ (Мат.4:23). Издигат Го на дърво и Го приковават, но Той ни възстановява чрез Дървото на живота... Предава душата Си, но има власт пак да я приеме... Умира, но животвори и разрушава със смъртта Си смъртта. Бива погребан, но възкръсва. Слиза в ада, но извежда от него душите и възлиза в небесата”(Слово 29). И другите св. отци и учители на Църквата отхвърлят рационализма, когато трябва да се обясни тайната на изкуплението. Руският богослов от по-ново време Николай Арсенев също отхвърля този подход, като в студията си „За нашето изкупление”(1935) прави следното заключение – „Кръстната смърт е висша проява на бездънната Божия любов, безмерно изливаща се даже до самите глъбини на нашето падение и на нашата изоставеност, до пропастта на смъртта... В това и само в това е нашето спасение, че са се разтворили дълбочините, бездънните дълбочини, бездните на Божията любов”.

Стремежът ни да следваме Христос по пътя Му към Голгота е естествено следствие от нашата любов към Него. Нали именно Неговата смърт е станала начало на нашето спасение. Затова св. Климент Римски отбелязва, че е нужно „да отправяме взор към Господа Иисуса Христа, Чиято кръв е дадена за нас ... и да размисляме, колко многоценна е Неговата кръв пред Бога” (Послание до коринтяните). Св. Теофан Затворник отбелязва в едно свое слово причината, поради която страданията на Господ Иисус Христос са толкова големи. Той влага следните думи в устата на Спасителя, като да са изречени от Него: „Аз имах спор, съд и борба заради вас, Мои люде... спор и борба с безпределната Божия правда. Аз молех... милост за падналите човешки синове пред безкрайното Божие милосърдие. Но пред Божия престол застана вечната Правда и каза: помилвай, но справедливо!...Триединният Бог бе потвърдил тази присъда и Аз, бидейки един от Св. Троица, казах: ето идвам да изпълня, Боже, Твоята воля. Аз слязох на земята, приех човешко естество... Всичко в това тяло сега е Мое – Мои са раните, Моя е кръвта, Моя е смъртта. И ето смърт на човек с безкрайна цена. Защото Моята смърт е смърт на Бог! Така изискваната жертва е принесена. Радвайте се, човешки синове! Аз победих... Моите рани са за вас източници на Божиите милости, и Моята смърт – извор на живот...”(Слово на Велики петък).

Христовият Кръст ни разкрива много истини. На първо място той ни показа на какво е способна любовта – към Бога и към ближния. И в двата случая смъртта не успя да погълне Любовта. Напротив, самата смърт се оказа победена завинаги (1Кор.15:54; Ис. 25:8).

Кръстът разкрива истинската същност на света – неговата отдалеченост от Бога и богоборството му. Архим. Юстин (Попович) нарича Велики петък „Страшният съд над Бога” : „Днес човечеството е осъдило Бога на смърт... – най-великият бунт ... и най-големият грях в историята на небето и земята ...нашият срам. Нека замълчи всичко, което се нарича човек.. Нека никой не се хвали, че е човек,... понеже ето: човечеството не търпи Бога сред себе си, то убива Бога”(Слово за Велики петък, 1926 г.).

Ние, християните не трябва да обичаме света, а да разпнем себе си за света. Това означава да живеем в непрекъснато усилие и борба и да превърнем света в средство за нашето израстване в Бога. Грехът ни подтиква да обичаме света заради самия него, а не заради Бога, а нашето призвание е да обикнем света заради Самия Бог – да го осветим и преобразим, принасяйки себе си и целия си живот на Бога. Чрез Кръста Христов светът бива победен и възвърнат на Бога, но не чрез сила и принуда, а по свободната воля на всеки човек, който приема Христовия Кръст за свой.

Всеки, който е приел св. Кръщение, става участник в тайната на Христовата смърт и Възкресение: "И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението и смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението" (Рим. 6:4-5). Да участваме в Христовата смърт означава доброволно да посрещнем и приемем смъртта, защото тя се извършва в Христос. Ние обичаме не смъртта, а живота, но избираме смъртта в Христос, защото Христос е истинският Живот. По този начин, копнеейки по Христос и Неговия живот, за нас е възможно да умираме всеки ден (вж. 1 Кор. 15:31). Така ние живеем в ново измерение, в нов живот - това е и смисълът на думите, че християните са в света, но не са от света (Иоан 17:11,16).