Духовният подвиг на съвременните мъченици и изповедници за Христа

Мъченичеството за Христос е подвиг, за който Бог избира и призовава достойните. Всеки мъченик е свидетел за Христос, изповедник на вярата и пример за християнска добродетелност и живот. Затова е напълно оправдан интересът към внимателното и подробно изследване на живота и добродетелите на пострадалите за Христа. Това би ни разкрило дълбочината на техния духовен живот и висотата на нравственото им съвършенство, които стоят в основата на техния подвиг.

Съзнанието, че мъченичеството е венец на християнския живот, е залегнало дълбоко в съзнанието на православните християни. Затова когато през 1993 година съобщили, че в Оптина са убити като мъченици трима православни монаси, първата мисъл на християните била – „Кои са? Кого Бог е взел?”, а единствено възможният отговор бил – „Без съмнение подготвените за вечността и достигналите мярката на Христовото съвършенство”. Тези, които познавали новомъчениците, споделили, че външно живот не се отличавал с нищо по-особено, но за техният вътрешен живот и подвиг знаели малцина. За него можело да се съди само по техните постъпки, както и по дневниците и писмата им. Мъченичеството обаче изявило пред света жертвената им любов към Христа и увенчало духовния им подвиг със страдания и смърт в Негово име. Спомените на съвременниците им, отразени в книгата „Червеният Великден”, възстановяват хронологията на техния християнски път – от обръщането им към вярата до часа на мъченическия им край. Те представляват особенна ценност за нас, днешните християни, защото са доказателство, че и в наши дни е възможно да се постигне истинска святост. Тези, а и други свидетелства за живота на съвременните мъченици и изповедници за вярата, показват изключителната висота на духовния им живот, станал твърда основа за тяхното мъченичество в Христа.

На първо място мъченикът е истински подвижник, защото, както отбелязва ап. Павел, никой „не бива увенчан, щом не се състезава по правилата”(2 Тим. 2:5). Смирението е твърдата основа на правилния духовен живот. Ето какво казва за смирението първият свещеномъченик, пострадал от болшевишкия терор в Русия – Киевският митрополит Владимир (Богоявленский): „Да бъдеш смирен означава да не приписваш на себе си каквито и да е дарования или преимущества, а да ги считаш винаги за милост Божия и за Божий дар. Да не считаш себе си за превъзхождащ останалите, а безропотно да понасяш обиди и оскърбления, подчинявайки волята си на волята на другите... да не се стремиш да се отличаваш или блестиш с каквото и да е, но да се стремиш към Божието благоволение. Ето в какво се състои истинското християнско смирение – това е предаността към Христа”. Като пастир той не само поучавал, но и дал пример на истинско смирение. На своите духовни чада той обичал да казва: „Смиреният човек винаги поставя себе си в правилни отношения с Бога”. Пример за това можем да видим в дневника на един от Оптинските новомъченици - свещеномъченик Василий (Оптински). От написаното там разбираме какво е било вътрешното му духовно устроение – състояние на постоянно себеунижение и смиряване пред другите: „Виждаш, че всички наоколо са по-достойни от тебе, по-честни, по-праведни, по-смирени, по-чисти. И се радваш от това, че те не презират тебе, последния, просяка, не се гнусят да общуват с тебе, а разговарят като с равен, седят до тебе на една маса, заедно с теб ходят в храма и никога нито на дело, нито с думи, нито с поглед не си позволяват да ти покажат твоето недостойнство и нечистота. Търпят те близо до себе си, прикриват недостатъците ти, грешките ти, греховете ти, милосърдни са и дори понякога те молят да изпълниш някакво послушание, като по този начин ти оказват особена чест, внимание и те въздигат до ранга на слуга, а понякога дори и на приятел”. По-нататък в дневникът си свещеномъченик Василий пише с болка: „Всичко това са само помисли на смиреномъдрието, а самото смирение не живее в окаяното ми сърце. Виждам как трябва да бъде, но не мога да постигна това. Господи, дай ми Твоето смирение и кротост и изпълни сърцето ми с тях и го преизпълни, за да не остане място за нищо друго, а само за Твоето пресладко смирение”. Вероятно много пъти по милостта Си Бог е удостоявал Своя раб, йеромонах Василий, с усещане силата на истинското смирение, защото на друго място в неговия дневник четем следните думи: „Ако Христовото смирение възсияе в сърцето ти, земният живот ще бъде рай за тебе. Как да опишем това? Невъзможно е. Това е чувство на сърцето. Ако го имаш, знаеш, че това е то”.

Мъченичеството е свидетелство за стремежа на християнската душа да се приближи до Бога. Мъченичеството е доброволен избор – предпочитане на живота в Христа пред земния живот без Него. Всички мъченици са направили този избор и той е, който показва силата на тяхната вяра. Страданията, които те понасят, са свидетелство за любовта им към Христос, за решимостта им да Го следват до край, както и за вярата им във вечния живот. Мъченичеството е преди всичко решителен акт на отричане от света, на решимост да бъдеш с Христос до край.

Днес подвигът на мъченичеството за Христа остава някак недоразбран и недооценен от съвременния човек. Влияние върху това оказва днешното „мирно” време, в което на първо място стоят други въпроси, а не най-главният – „ С Христос ли съм или не?”. Днес не преследват за вярата, затова и за съвременния човек подвигът на мъченичеството е чужд и далечен. Връщането в отминалите времена на изповедничество за вярата обаче ни заставя да отговорим на трудния, но спасителен за душата ни въпрос: Ще изберем ли Христос пред всичко, когато това се наложи? Готови ли сме да понесем страдания и смърт в Негово име? Във време на гонение ние несъмнено бихме почувствали нуждата от молитвената помощ и застъпничество на тези, които и при смъртна опасност са останали верни на Христос. В такъв един период и приоритетите на цялата Църквата биха били различни – не в проповедите, книгоиздаването или благотворителността, като форми на деятелност би се състредоточила Църквата, а в тайнството на Евхаристията, участието в която изпълва християните със сила да оделотворят в живота си Христовите заповеди. Гоненията, особено в Русия, показват как св. Евхаристия се извършвала в затвори, лагери и в домовете на вярващите. Именно от нея те получавали нужните сили, за да свидетелстват за вярата си и да дадат живота си за Христа. Тогава със сигурност не е бил обсъждан въпросът колко често трябва да се причастяват християните, защото нуждата от св. Причастие е била постоянна.

Примерът на новомъчениците е ценен за нас и за това, че ни помага да осъзнаем факта, че те са били хора като нас – живели във времена и условия близки до нашето съвремие. Мъченица Наталия (Козлова), пострадала за Христа през 1937 година, например била обикновена руска селянка, омъжена, с пет деца. Подвигът й се състоял в това, че тя по всякакъв начин се борила да не се прекратява богослужението в храма на нейното село. Предупреждавали я много пъти, че това ще й донесе неприятности, но тя не преставала да се бори, дори след убийството на мъжа й. Накрая разстреляли и нея. Така също подвигът на много от новомъчениците – свещеници, се състоял в това да изпълнят до край заръката, дадена им от архиерея в деня на свещеническото им ръкоположение. На св. Божествена Литургия архиереят дава в ръката на новоръкоположения свещеник св. Агнец и му казва: „Приеми този залог и го съхрани цял и невредим до последното си издихание, защото за него ще бъдеш изпитван при Второто и страшно пришествие на великия Господ Бог и Спасител наш Иисус Христос”. Мнозина свещенослужители останали верни на тази заръка, забравяйки себе си, живота си и семействата си.

Осмислянето на подвига на новомъчениците винаги стои в началото на тяхната прослава. Понякога е необходим по-дълъг период за събиране на сведения за живота им и на свидетелства за изповедничеството им. Както справедливо отбелязва руският протойерей Александър Авдюгин, Бог им е дал венци и без нашата канонизация, но за осъзнаване на светостта им, както и за истинско разбиране на тяхното молитвено участие в нашия живот, е нужно време. Нужно е време и за осмисляне на историческите документи и сведения за тях, защото макар и да си приличат, всеки от мъчениците е отделна и неповторима личност, имаща свой собствен път към Бога.