Мъченичеството за Христа в древността и днес

„Твоите мъченици, Господи,
в страданията си приеха от Тебе,
нашия Бог, нетленни венци,
защото, като имаха Твоята сила,
повалиха мъчителите и съкрушиха
на демоните безсилната дързост:
по техните молитви спаси душите ни”
(Тропар на св. мъченици, гл. 4)

Христовата Църква може да бъде наречена мъченическа – потвърждение на това намираме и в църковния календар, където мъчениците са преобладаващо множество сред светиите. Мъченичеството представлява особен подвиг и служение в Църквата. То е свидетелство за вярност към Бога и Неговата истина чрез живота и смъртта на истинските Христови последователи, които светът е намразил поради омразата си към Самия Христос. „Ако Мене гониха, и вас ще гонят” (Йоан. 15:20), казва на последователите Си Господ Иисус Христос и така ги подготвя за подвига на мъченичеството. Християните, по думите на ап. Павел, доброволно приемат да бъдат „срастнати с подобието на смъртта Му”, за да станат „съучастници и на възкресението”(Рим. 6:5); за тях „животът е Христос, а смъртта – придобивка”(Филип.1:21). Книга Откровение ни разкрива славата, с която са удостоени прострадалите заради Христовото име и дръзновението, което имат пред Божия престол: „А когато сне петия печат, видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха; и викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята? И всекиму от тях се дадоха бели дрехи, и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те.“ (Откр. 6:9-11). Мъчениците предстоят пред Бога и изискват от праведния Съдия въздаяние за пролятата от тях кръв, а с това и съкращаване времето до окончателната отсъда над злото в света. Друга е обаче Божията воля – справедливият, но и милостив Бог отсъжда, че е нужно още време, за да се допълни броят на свидетелите за Христос и да се даде възможност на мнозина да се спасят.

Още от най-дълбока древност християните прибягвали с твърдо упование към мъчениците, очаквайки от тях молитвено застъпничество като на ходатаи пред Бога за човешкия род. Църквата изразява почитта към тях най-вече чрез богослужебното им прославяне. Службите на светите мъченици, поместени в Минеите, са съставени от химни, тропари и канони, които проследяват живота и подвига, посочват за пример добродетелите им и учат на любов към Христовата истина, за която са пострадали и самите мъченици. Прославата на мъчениците е и своеобразен призив към подражание на подвига им, защото да ги прославяме истински означава да изповядваме тяхната вяра и живот.
Всеки християнин е призован да свидетелства за Христос пред света, а всяко свидетелство е своеобразно мъченичество. Самата дума „мъченик” (на гр. „мартир”, озн. „свидетел”). Страданията, с които е съпроводено едно мъченичество не са само телесни, но и духовни, които не винаги стават явни за света. По тази причина мъченичеството по-често се свързва с проливане на кръв или със смърт в името Христово, но св. Иоан Златоуст ни напомня, че не само смъртта прави мъченика, но и душевното му разположение. Понякога не за извършено дело, но само за едно намерение се сплитат мъченически венци. Църквата високо цени мъчениците, но в същото време не поощрява мъченичество, което е предизвикано от предизвикателно поведение, като например от опит да бъдат разрушавани езически капища и идоли (постановление на Елвирския събор, 305 г.). Според вярването на Църквата мъченичеството е такъв подвиг, който сам по себе си доставя на подвижника венеца на светостта, затова тя причислява към диптисите (списъците) като мъченици за вярата и неприелите още св. Кръщение, но кръстени в собствената им кръв. Техните страдания и смърт се считали достатъчно свидетелство за вярата им. В общия тропар на св. мъченици (вж. Часослов, стр. 216} също е изтъкнато, че мъченикът приема нетленен венец от Христос Бог в самото си страдание. Висока оценка за мъченичеството дава св. Киприян Картагенски, който в едно свое писмо нарича мъченичеството „кръщение по благодат по-голямо, и по сила по-възвишено, и по чест по-драгоценно — кръщение, което извършват ангелите, за което се радва Бог и Неговият Христос, кръщение, след което никой вече не греши, което е завършек на преуспяването в нашата вяра и отиващите си от света тозчас съединява с Бога. Във водното кръщение се приема прошка на греховете, а при кръщението с кръв — венец на добродетелите“.

Църквата всякога е била озарявана от подвига на мъчениците и то не само в първите три века. Свидетелите за Христос, пострадали в различни епохи от езичници, иноверни, инославни и атеисти от по-ново време, в очите на Бога имат равна слава. Църквата прави разграничение между тях само в хронологичен план. Терминът „новомъченици”, въведен от св. Никодим Светогорец, определя свидетелите за вярата от по-ново време и включва пострадалите след 1453 г. (за БПЦ епохата на новомъченичеството е Османското нашествие по нашите земи). Към сонма на новомъчениците се прибавят и като към тях прибавяме и пострадалите мъченически от тоталитарните режими в Източна Европа. Краят на този период съвпада с края на вековете (вж. Откр. 6:11). Новомъченичеството не е различен вид свидетелство, а нова епоха на мъченичество и свидетелство за вярата пред иноверци-завоеватели. Изборът за християнина е между вяра и смърт, между вечен живот и отпадане от Христа. Множеството мъченици, които нашата Българска православна църква е дала през тази епоха са доказателство, че вярата на предците ни е била жива и действена. Когато една поместна църква има мъченици, това означава, че тя е жива духовно, че проповядва Евангелието и свидетелства за Христос и Неговата истина пред света.

Подобно на всяка друга самостойна поместна църква и нашата БПЦ е в правото си да обявява за светци пострадалите за Христовото име българи. Вероятно много скоро ще станем свидетели и на причисляването към сонма на светиите на мъчениците - монаси, свещеници и миряни пострадали от комунистическия режим. Тяхното търпение и мъжество в понасяне на страданията, както и верността им към Христос и Църквата Му, са достойни за похвала и подражание. Те могат да бъдат сравнявани с древните мъченици по характерните признаци за истинско мъченичество, които посочва преп. Ефрем Сириец - преданост към Бога, мъжество, липса на всякаква злоба към мъчителите, отричане от себе си и всичко свое заради Христос.

Ще приведем тук няколко свидетелства за вярата и подвига на някои близки до нашето време мъченици, които потвърждават това. „Оставам невинен пред закона, по който ме съдят, виновен съм само пред Бога. Господи, прости ми!”, е написал в писмо до близките си ден преди разстрела отец Ангел Хубанчев. По време на следствието той бил пребиван до смърт шест пъти и развеждан през града на каруца с надпис „Иуда” на гърдите. Когато преминаващи младежи скандирали срещу него „Смърт! Смърт!”, той мълчаливо ги благославял. Тези страдания твърде много напомнят побоя и издевателствата над Христос, а смирението, търпението и беззлобието на мъченика - на Христовите. Друг мъченик за вярата - свещеномъченик Сергий Флорински, е писал в края на протокола за свидетелски показания: „Вината ми е само в това, че съм свещеник, за което се и подписвам”. Свещеникът Дмитрий Клевцов, изправен на съд през 1927 година, бил съден за това, че е свещеник и при това заможен, затова му предлагали да се откаже от вярата и да влезе в колхоза. А той като искал да се увери, че го съдят заради вярата, попитал: „За вярата ли ще ме съдите? Съдете ме, винаги съм готов”. Известни са случаи, в които мъчениците са могли да се спасят с бягство от ареста и следствието, но са избирали доброволно подвига на Христови свидетели, които остават на своя пост до край. Свещ. Иоан Тодоров отхвърлил възможността да избяга, като казал, че не може да живее без храма и паството си. Останал да служи до момента на ареста, когато го заловили, пребили и заровили жив в земята.

Знаменателни за нашето време остават, оказалите се пророчески думи на митрополит Серафим Чичагов, произнесени през 1937 г., малко преди да бъде разстрелян: „Гонението ще свърши и Православието отново ще възтържествува. Днес мнозина страдат заради вярата, но това е пречистване на златото в духовната пещ на изпитанията. След това ще има толкова свещеномъченици, пострадали за вярата Христова, колкото не помни цялата история на християнството”.