Постоянното помнене на Бога

Понятията като непрестанна молитва и непрекъснато помнене на Бога обикновено свързваме с монашеския начин на живот и това съвсем не е случайно. Животът на монасите има за свой образец ангелския живот - живот на съзерцание на Бога и непрестанно славословие. Докато монасите подражават на ангелите, ние, християните, сме призвани да подражаваме на монасите, като в посилна за нас степен и ние се стремим към същото.

Дали обаче е възможно да имаме непрекъснато помнене на Бога в нашия ежедневен живот и как можем да постигнем това?
Монашеският живот наистина предлага много повече условия и възможности за непрекъснато помнене на Бога и за молитва. Целият строй на монашеското ежедневие с неговите правила е изграден върху принципа на постоянното общение с Бога. Този особен начин на живот рязко се отличава от светския и се подчинява на други, небесни закони. И при все това, дори в условията на монашески живот, когато се пренебрегват тези правила или се изпълняват само външно, това може да доведе до загубване на истинското общение с Бога.

Така ли стоят нещата при нас, живеещите в света? Как е устроен нашият живот и какво място има Бог в него?
Сравнението между монашеския и светския образ на живот съвсем не е в полза на нас, живеещите в света. Това разбира се не е причина да униваме. От Свещеното Писание знаем, че Бог не е далеч от нас, а стои пред дверите на сърцата ни – „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”(Откр. 3:20). Господ е близо до всеки един от нас и очаква обръщането ни към Него. Той винаги е готов да откликне на всеки, който с вяра Го търси.

Как е възможно обаче сред суетата на обкръжаващия ни свят да живеем така, че нищо да не пречи на живото ни общение с Бога?
Ще отговорим на въпроса, като приведем казаното от Псалмопевеца - „Винаги виждах пред себе си Господа, защотоТой е от дясната ми страна; няма да се поклатя”(Пс. 15:8). Как е било възможно за св. прор. цар Давид постоянно да помни Бога и да Го вижда пред себе си? Та нали и той е живял в света, заобиколен с хора и обременен с грижата за едно царство? Очевидно е, че отговорът се крие не толкова в условията, в които живеем, колкото във волята и решимостта ни да търсим Бога. И вгледаме ли се в нашия ежедневен живот с очите на вярата, изненадващо ще открием там много поводи за помнене на Бога и за общение с Него.

Един съвременен подвижник - старецът Софроний (Сахаров), съветва християните да привикнат към монашеския обичай всяко обстоятелство в живота да изпозват за издигане ума си към Бога. „Нужно е да приучим нашият ум да пребъдва винаги в Бога”. Ако вършим дела единствено за земна полза, ще се уподобим на Каин, който принесе жертва, но с небрежност, и тя не беше приета от Бога. Мисълта, заета със земното, направи жертвата му неугодна на Бога. Авел пък принесе на Бога жертва от цялото си сърце и Бог я прие. Така и ние, ако прилепим душата си към земното, тя ще се отклони от Бога, а когато дори и в най-малките неща си спомняме Бога, с това ще привлечем Божията благодат и Бог ще приеме извършеното от нас като жертва в Негово име.

Св. Теодор Студит, един от най-изявените наставници на монашеския живот, също подчертава необходимостта от порядък в живота на християните. „Всичко у нас трябва да се извършва по определения порядък и, ако някой, дори и с нещо малко наруши този ред, ще се поколебае устройството на цялото наше общество (монашеската общност), и ще загуби красотата на добродетелите. Така бива и в света: ако едно царство или дом не се управляват по установения ред и обичай, то няма да има нито царство, нито дом. Колко повече ред е нужен на нашето християнско общество ... Когато царува благочиние, съединено със страх Божий, тогава цялото братство, подобно на спокойно море, се движи с леки вълни, полъхвано от Светия Дух”. Тези думи са особено поучителни в наше време, когато всеки човек счита едва ли не за неотменно правото свободно да нарушава приетия ред и норми. Нужно е преди всичко да вникнем във всяко от правилата и установленията на Църквата, да осъзнаем необходимостта им, защото тяхната цел е да поддържат в правилен порядък християнския живот и да ни водят към Бога. От нас се изисква да спазваме установените обичаи не само външно, по традиция, а съзнателно, като ги изпълваме със съдържание и мисъл за Бога. Това се отнася както до молитвеното правило, така и до поста, посещението на храма, участието в богослужението и т.н.

Ние, християните, можем да почувстваме Бога, освен в молитвата и в св. Евхаристия, също и в общението с ближните, когато им служим като на по-малки Христови братя. Може да се каже, че за нас, живеещите в света, общението с ближните се оказва и най-удобния и достъпен начин за общение с Бога и изпълняване на Неговите заповеди. Разбира се нужно е в общуването да следваме Христовите заповеди, а не светския обичай.

И тъй като животът на монасите представлява образец за нас, ще приведем няколко правила за общуване, характерни за монашеското общежитие. Тези правила водят началото си древните устави на манастирите и боговдъхновените наставления на св. отци - подвижници, затова ще се спрем на тях с особено внимание и сериозност. Може би, ако се заемем да ги приложим и в нашия живот, ще усетим благодатна промяна в отношенията си с ближните – и в семейството, и в работата и сред приятелите.
„Никога не прави забележки” – т.е. не поправяй другите, не се старай да ги промениш по своя воля. Правенето на забележка в монашеското общество се счита за дързост, за липса на смирение, търпение и любов, докато в светското общество то е нещо обичайно. Това правило крие в себе си дълбока мъдрост. То учи да приемаме другите такива каквито са, с тяхната индивидуалност и особености. Практиката също сочи, че никой не се е променил с помощта на забележка, колкото и справедлива да е тя. Спазването на това правило ни приучва към евангелска любов - „дълготърпелива, пълна с благост”, която „не се гордее, не безчинства, не дири своето”, която „всичко извинява, на всичко се надява, всичко претърпява” (1 Кор.13:4-7). Всеки, които застави себе си да спазва това правило, непременно би усетил промяна във вътрешния си свят и в отношението си към ближните. От сърцето му ще отстъпи духът на осъждане и на негово място ще се установи дух на смирение и любов към ближния.

В много манастири има и друго неписано правило, което допълва гореспоменатото – „никога никого не обсъждай”, т.е. не говори никога за трето лице в негово отсъствие нито добро, нито лошо. По този начин се избягва осъждането и злословието. Практиката показва, че дори и с най-добри намерения, разговорът за трето лице, неизбежно завършва с осъждане.

Монашеското правило „нищо не върши без благословение”, учи нищо да не правим без съвет и по своя воля. Чрез него постепенно и неусетно човек се научава – първо, да не се доверява изцяло на своя ум, второ, да предпочита волята на ближния, и трето, да не приписва евентуалния успех на своето собствено решение, т.е. при всички случаи да се смирява пред другите.

„Никога не казвай на ближния си – не”. Думата „не” за монаха, а и за християнина е някак несвойствена. Нужно е винаги да искаме да помогнем на ближния, да сме склонни да казваме „да”, дори когато в последствие се установи, че не можем да изпълним волята му. Винаги ще можем да поискаме прошка, и така няма да го оскърбим, а ще проявим любов във всяка една ситуация. „Искаш ли да преживееш ада? Достатъчно е да кажеш само едно „не” на ближния си и ще изгубиш своя мир. И докато не паднеш пред него на колене и не целунеш нозете му, докато не му кажеш „Брате, ти си в моето сърце”, няма да преживееш и един благ ден, няма да получиш наслада от Бога, колкото и време да мине. Къде ще намериш Бога, когато си Го осъдил и прогонил (в лицето на ближния)?”.

Да не забравяме и друга важно монашеско правило – мълчанието. То не се състои само в избягването на излишни думи, а задължително се съединява с молитва, подпомага помненето на Бога и насочва към постоянно общение с Него.

По материали от: http://www.sestry.ru