Как да се научим да не осъждаме ближните си

Една от най-трудно изкоренимите привички е осъждането на ближния. Това е състояние, при което вътрешно се изпълваме с мисли и чувства на недоверие, подозрителност, нетърпимост и неприязън към ближния. Подобни помисли на осъждане нанасят тежки рани на сърцето ни, правят го хладно, жестоко и чуждо на Божията благодат, смущават молитвата ни и нарушават отношенията с ближните.

Защо осъждаме ближните си?
Главната причина за осъждането е нашата духовна слепота, неспособността ни да виждаме правилно действителността, вследствие на повредата от греха и замъгляване на духовното ни око от страстите. През повреденото си духовно око ние като с увеличително стъкло виждаме греховете и немощите на ближния ни. Виждаме го като грешник, в грозотата на греха, а не като брат, криещ в себе си красотата на Божия образ. Едва когато духовното ни око се освободи от греха на осъждането, бихме могли да видим ближния си такъв, какъвто го вижда и Бог – през през очите на любовта, която състрадава на грешника и го приема в цялата му окаяност. Това има предвид и Христос, когато ни съветва първо да се освободим от осъждането, да придобием любов към ближния, и едва тогава да се опитваме да го поправяме - "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си"(Лук.6:42).

Причината за осъждането се крие още и в лъжливата ни и погрешна нагласа към ближните, от склонността ни да ги идеализираме и от очакването да бъдат образци на християнска добродетелност, което води неминуемо до разочарование и осъждане. Става така, че ние изискваме безупречно външно поведение от ближните ни, а забравяме, че християнският път е тесен, стръмен и изкачването по него е трудно, съпроводено с много падане и ставане. Това предполага да сме подготвени, че често ще бъдем свидетели както на паденията на нашите ближни, така и на нашите собствени. Нужно е от самото начало да се освободим от лъжливата и погрешна представа за светостта като абсолютна безгрешност - в противен случай постоянно ще се спъваме в камъка на осъждането.

Друга причина за осъждане са самонадеяността и превъзнасянето, особено характерни за новоначалните в християнския живот. Изобилната Божия благодат, съпровождаща ни в началото, често ни кара да приписваме на самите себе си усърдието за молитва, богослужение, пост и други външни християнски дела. Такова самочувствие, плод на духовна слепота, ни прави безчувствени към немощите на другите. Случва се така, че осъдим ли ближния, благодатта Божия, която ни е подкрепяла до този момент се оттегля, и ние много скоро падаме в същото прегрешение – това е духовен закон. Преп. Силуан казва: „Когато душата започне да осъжда, тя изгубва благодатта, която й е помагала да изпълнява Божиите заповеди. И не може да си обясни как преди всичко е било добре, а сега й е толкова трудно, та дори не й се иска да се моли. Това не трябва да я плаши: по този начин Господ възпитава душата, за да може тя да се смири”. Винаги когато усещаме душата си хладна към подвиг и молитва, трябва да се замислим дали не сме осъдили някого. Защото осъждането прави душата тревожна и безплодна, а неосъждането носи мир и привлича Божията благодат.

Причина за осъждане може да стане и противодействието на ближните спрямо нашата воля. Когато ближните действат против нашата воля, притесняват ни с немощите си, упрекват и ни обиждат, тогава често осъждането става щит, с който се защитаваме. С този вид осъждане е много трудно да се борим. Тук се изисква истинско мъжество, дори мъченичество от наша страна, но наградата е тази, че неусетно ставаме по-добри и започваме и другите да виждаме по-добри.

Към осъждане ни води и навикът към самооправдание. В ежедневието най-често осъждаме другите, за да оправдаем себе си. Едно такова самооправдание е сигурен сигнал, че виновни сме ние самите. Старецът Иосиф Исихаст съветва: „Не откривай греха на другия за свое собствено оправдание, защото благодатта, която до този момент те е покривала, веднага ще открие твоите собствени грехове. Доколкото покриваш с неосъждане брата си, и благодатта ще те сгрява и пази”.

Друга причина, която ни довежда до осъждане са собствените ни страсти. Който обича да осъжда, със сигурност и сам е подвластен на страстите, които осъжда, защото „хората в повечето случаи съдят за другите по себе си”(св. Иоан Златоуст). Затова борбата със своите страсти човек трябва да започне именно с борба против греха на осъждането. Според авва Исая: „У когото сърцето е в страсти, пред него никой не може да бъде свят, а счита всеки човек за такъв, какъвто е и той самия”. Много често заслепени от собствените си страсти ние сме недоверчиви към добродетелите на другите, като ги обвиняваме в несъществуващи грехове. Докато се намираме в такова заслепение от страстите си, ние не трябва да дръзваме да съдим и даваме оценка на чуждото поведение. Такива мисли, тряба да отсичаме в зародиш, а още по-малко трябва да споделяме и коментираме с другите хора лошото, което сме забелязали у ближните. В случай, че ние разкажем, това ще бъде разказ за нашите собствени страсти, защото как бихме забелязали нещо у ближния, ако преди това не сме го видели в себе си. Ние никога не бихме съдили ближните си, ако преди това не бяхме уверени, че в нас тези страсти липсват. „Кой най-много обича да съди ближните си? – пита старецът Иосиф Исихаст. – Този, който не познава добре себе си, своите страсти и немощи. Той не вижда в себе си недостатъци, а само дарования, а у другите вижда само недостатъци, а не и дарования”. Нека запомним добре правилото – забелязваме ли у някого определена страст, това значи, че същата страст владее и нашето сърце. Всъщност това, в което осъждаме другите разкрива истината за нашето собствено сърце. Другите са огледалото, в което виждаме самите себе си. Чистият вижда ангели, а нечистият – демони. Това е смисълът и на думите, казани от ап. Павел: „За чисти всичко е чисто”(Тит. 1:15).

До този момент споменахме три главни причини за осъждането, произлизащи от греха в нас – превъзнасянето, своеволието и страстността. Трябва да знаем, че понякога причината за осъждането може да се крие и в естествените свойства на душата ни – наблюдателност и разсъдителност. Тези естествени способности на душата, когато не са стоплени от любовта, могат лесно да се превърнат в осъждане. Дарът на разсъдителност трябва да насочваме в правилна посока и да не позволяваме дяволът да го използва за свои цели. Този дар, възпитаван и обработван по евангелски, може да се превърне в дар на духовно ръководство. Само този, който умее правилно и в дълбочина да вижда човешката душа и с любов да й състрадава, може духовно да я изцерява. За да придобие този дар на правилно духовно разсъждение, човек трябва да се отрече от себе си, от всичко човешко и греховно, за да може Бог със Своята благодат да посети сърцето му и да просвети разума му.

Невнимателният живот става също честа причина за осъждане на другите. У св. отци има едно правило: „Който внимава върху себе си, той никога няма да осъди ближния”. Св. подвижници са пример за това, как чрез духовно трезвение и внимание върху помислите са придобили истинско познание за себе си и за ближните. Един свят старец споделя за себе си: „Когато започна да наблюдавам хората и да се вглеждам в техните постъпки, ставам повърхностен, разсеян, загубвам усещането за дълбочина... А напротив - мълчанието, вниманието и молитвата ми дават особена способност да вникна в човешката дълбина, да обикна ближния, да почувствам духа на човека... И това истинско прозрение, приобщаване и съчувствие ме довежда до истинска любов към него”.

Последната причина, която до някъде обхваща изброените вече по-горе причини, е липсата на покаяние. Можем да приведем още един духовен закон от живота на подвижниците – покаянието прогонва осъждането. Това можем лесно да наблюдаваме и в нашия собствен духовен живот - когато се смирим и покаем, не ни идва на ум дори един осъдителен помисъл. Осъждането се оказва точен духовен барометър, който показва духовното ни състояние – на пътя на покаянието ли сме или се намираме далече от него.

Оказва се, че борбата с осъждането е отправна точка във възкачването ни по стълбицата на духовното съвършенство. Съпротивлявайки се на тази страст, ние съвсем неусетно придобиваме всичко останало – и духовно трезвение, и покаяние, и смирение, и молитва, и любов към ближния. Духовният опит на подвижниците показва, че който започне усърдно да се бори и да побеждава тази страст, той бързо се преобразява и преуспява и в другите добродетели. Това можем лесно обяснним, защото в очистеното от греха на осъждането сърце трайно се настанява Божията благодат и му съдейства в доброто.

Как трябва да водим на дело борбата с греха на осъждането?
На първо място трябва да се опитаме да заменим помислите на осъждане с добри помисли. Трябва да привикнем към това дотолкова, че те да се превърнат в добър навик. Нужно е по всякакъв начин да избягваме беседата с помислите на осъждане, като не се опитваме да се борим директно с тях, а да се обръщаме с молитва към Бога, изпросвайки Неговата помощ. Това просвещава душата и й дава нужните сили, за да устои на помислите. Именно в молитвата придобиваме онзи духовен заряд, който ни е нужен в общуването с ближните. В молитвата придобиваме освещение и просвещение, а доколко сме успели в това, можем да проверим в отношението ни към ближните – ако ги виждаме святи, то значи нашата молитва е действена. За да успеем в борбата с осъждането е нужно да принудим себе си да правим добро на тези, които ни досаждат и притесняват. Добротворството носи мир на душата и предпазва от осъждане. В отношенията си с хората трябва много да се пазим от дързостта. Тя е много характерна за светския живот, затова трудно я забелязваме. Нужно е да се прави разлика между искреност и дързост. Последната не дава сметка за чувствата на другите и е в състояние да нарани сърцата им. Всъщност дързостта е искреност лишена от любов. Нека в отношенията си с ближния не забравяме, че всяка дума лишена от любов наранява. Когато се пазим от дързост, тогава и осъждането се отдалечава от нас, а сърцето ни се изпълва с любов. За да не бъдем изкушавани от желанието да осъждаме, трябва всячески да се стремим да не правим забележки и да не поправяме хората. Това се отнася най-вече до духовните им недостатъци. Трябва да помним добре, че забележката и укора са последното, което би поправило хората около нас. Много по-вероятно е нашето вмешателство в техния вътрешен свят да ги ожесточи и да засили упорството им, а с това да усложним отношенията си с тях задълго. За да съхраним мира е нужно да приемаме ближния си такъв какъвто е, и дори да се пазим от мисълта, че сме в състояние да го поправим с нашите немощни сили. Трябва да гледаме дори на желанието да видим човека друг и да го променим, като на осъждане. Защото подобно на всяка друга страст и осъждането се ражда в сърцето най-напред като помисъл, който израства само тогава, когато намери подходяща почва и одобрение от наша страна.

По материали от: http://www.sestry.ru