Послушание и духовно ръководство

Традицията на учителство и духовно ръководство в Църквата има древен произход. Тя води началото си от Христос и апостолите и е изградена на здрави евангелски основи. В наше време нуждата от авторитетни, вискообразовани и духовно опитни наставници, които да ръководят християните в духовния живот, е особено остра. За съжаление днес тези нужди трудно могат да бъдат удовлетворени. Причината е високата отговорност и трудностите на духовното наставничество, както и липсата на достатъчно опитни наставници. Друга причина е все по-малката способност на съвременния човек да проявява доверие и послушание, за да бъде ръководен духовно. Това е и причината отношенията духовен отец – духовно чедо често да излизат от рамките на правилния духовен живот.

Пръв и най-възвишен пример за духовно наставничество и учителство ни дава Сам Господ Иисус Христос. Той учи и наставлява народа в евангелските истини, но същевременно ги въплъщава в постъпките и делата Си. Евангелист Лука Го определя като „силен на дело и слово пред Бога и пред целия народ ”(Лук .24:19). Примерът Му задължава всеки, който иска да бъде духовен наставник, най-напред да оделотвори в живота си учението, което проповядва. Авторитетността на духовника се гради именно върху примера за вярно следване на Христос, а не само върху доброто познаване на учението Му. Самият Христос посочва делата като безспорен показател за истинността на убежденията и добродетелността на един човек - по плодовете, т.е. по делата, се разпознават както истинските, така и лъжливите пророци: „По плодовете им ще ги познаете... Не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво дава добри плодове”(Мат. 7:16,18). Христос не е отхвърлил правото на учителство дори на лицемерните книжници и фарисеи, но остро е изобличавал делата им: „На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат...”(Мат.23:2-3).

За да може правилно да ръководи душите на вярващите, духовният наставник трябва добре да познава не само духа на Христовото учение, но и духа на своето време – на „лукавият век”, който от войнстващ атеизъм е придобил в последно време формата на „изтънчен сатанизъм”. За православният християнин не е достатъчно само да спазва традициите на Православието. Преди всичко той трябва да оделотвори Христовите заповеди в един свят с добре изразен антихристки дух. В тези условия той трябва да взима важни решения и да следва Божията воля, затова има нужда от подкрепата и съветите на опитен духовен наставник, който да му помогне да открива Божията воля във всеки един конкретен случай. Духовникът е този, който трябва да съумее да изгради във вярващия евангелска съвест. Тази негова задача не е никак лесна, но при всичко това той не трябва да забравя, че за своето духовно чедо той е образ на Христос, а не Самия Христос. В никакъв случай духовникът не трябва да изисква послушание към самия себе си, а да учи духовното си чедо да бъде послушно на Христос. Много важен момент в отношенията на духовно наставничество е да не се допусне подмяна на Христос с личността и волята на самия духовник. Духовникът трябва да води послушника към Христос, а не да застава на пътя му към Христос и да пречи на нормалното му духовно развитие. Послушанието и смирението са добродетели от изключителна важност при следването на Христовия път, но те трябва да се употребяват именно с тази цел, в противен случай се получават много духовни изкривявания – във вреда и на духовния наставник, и на самия християнин.

Важен момент в духовното наставничество е създаването на трайни отношения на доверие и послушание между духовника и християнина, като на тези добродетели трябва да се гледа само през призмата на душеспасението. Всъщност злоупотребата с тях е недопустима и невъзможна, когато в основата им е поставена християнската любов. Единствено когато послушанието се абсолютизира, т.е. когато се разбира като „послушание на всяка цена”, това довежда до насилване и манипулиране личността на човека, което е в разрез с евангелските принципи. Послушанието е преди всичко доброволен акт - осъзнато подчиняване на своята воля, породено от любов. Послушание не може да се изисква насила, защото духовното наставничество не е властване над другия по силата на свещеническата власт, а е служение жертвено, т.е в услуга на другия, а не за собствено облагодетелстване. Самото послушание също не е еднопосочно – то е взаимен процес на слушане и вслушване в другия, а не издаване или получаване на заповеди.

В най-ново време се заговори много по въпроса за младостарчеството, което някои наричат детска болест на духовното наставничество. Този въпрос е обстойно разгледан в книгата на свещеник Владимир Соколов – „Младостарчеството и православната традиция” (изд. „Омофор”, С. 2006). Проблемът с младостарчеството е особено болезнен за някои поместни православни църкви (напр. за Руската православна църква) и е бил предмет на обсъждане на Архиерейски събор, председателстван от блаженопочиналия Патриарх Алексий ІІ. В нашата църква този проблем не е толкова широко разпространен, но съществува като тенденция, затова не трябва да се пренебрегва. Най-важно в случая е да се осмислят причините, които го пораждат и да се търсят пътища за неговото преодоляване.

В основата си младостарчеството е злоупотреба с властта на учителство и духовно ръководство, която духовникът използва за самовъзвеличаване, а не за душеспасение на паството си. Ето как характеризира състоянието на духовна прелест у пастира архим. Лазар в книгата си „Към Ангела на Лаодикийската църква”: „От незнание, от неразбиране на собственото си духовно равнище - пише той, - човек изпада в състояние на прелъстеност, на мечтателност. Той си въобразява несъществуващи добродетели; чувствените, нервните пориви на душата си той приема за положителни, духовни, богоугодни. Цялата душевна активност на такъв човек се съсредоточава в ума и в окончанията на нервите му - оттам и сприхавият, неспокойният, обърканият му начин на живот. От такава външна възбудимост произлиза разпалване на чувствата и помислите, на мечтанията и преживяванията. Всичко това прави човека силно напрегнат, подвижен, неспокоен, суетлив. В главата му се раждат хиляди планове и идеи, в сърцето му - море от желания и емоции, но всички са насочени навън, към земния свят, за устройване и преобразяване на земната, на светската обстановка. И макар на пръв поглед цялата тази дейност привидно да е ориентирана към Бога, към Евангелието, в крайна сметка тя е напълно самочинна и самонадеяна. Бог, евангелските заповеди, уставите и правилата за църковен живот, обредите и богослуженията - при него всичко е само обвивка, само фон и привидност, а всъщност в центъра на цялата си дейност такъв „труженик" поставя себе си и своята воля. Такъв човек, който не вижда и не разбира кой и какъв е той в действителност пред Бога, смята себе си за незаменим Божи слуга, апостол и „приятел" на Господа. Той застава „пред" Бога, гърбом към Него, обръщайки се с лице към народа, и с всичка сила започва да го приканва да дойде и да се поклони на Бога, проповядван от самия него, но скоро вече забравя да се допитва до Самия Господ какво и как да върши, и дотолкова се увлича в увереността си, че трудът му е богоугоден, че забравя за Бога и започва да привлича народа към самия себе си. „Ако пък наставникът започне да изисква послушание към самия себе си, а не към Бога, той не е достоен да бъде наставник на своя ближен! Той не е Божи слуга! Той е слуга на дявола, негово оръдие, негова уловка" (последният цитат е от еп. Игнатий Брянчанинов). Младостарчеството в същността си е лъжепастирство, за опасността от което апостолите говорят многократно (вж. Деян. 20:29:30), а ап. Павел предупреждава своя ученик Тимотей да не ръкополага за епископ новопокръстен, „за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола” (1 Тим. 3:6).

Духовното старчество в Православната църква възниква в по-късно време, когато пустинята ражда отшелници, притежаващи даровете на Св. Дух - най-вече дара на духовна разсъдителност и откриване на Божията воля. Това привличало към техния духовен съвет и наставничество много вярващи. По този начин се поставило начало на традицията на пълно послушание към духовния наставник и на пълно отричане от собствената воля. Старци ставали обикновено монаси, които отказвали да приемат свещен сан, тъй като получаването на духовна власт се считало несъвместимо с монашеския начин на живот, изискващ постоянно покаяние и послушание. По този начин била избягвана злоупотребата с духовна власт – старецът само съветвал и помагал на духовното си чедо да възраства духовно, но нямал духовна власт над него. Послушанието в този смисъл се превръщало наистина в изпълняване на Божията воля, а не на човешка воля. При липса на истински духовен старец пълното послушание се обезмисля, тъй като отсъства главното – откриване на Божията воля чрез стареца.

В по-ново време, средата на ХІХ век, еп. Игнатий Брянчанинов, в изследване на духовното наставничество отбелязва, че пълното послушание е било възможно само в древността, макар че и тогава подобни старци са били малък брой, а в по-ново време „боговдъхновени наставници няма”. Ето какво споменава светителят Игнатий за съвременното духовно наставничество: „Според учението на отците, единствено подобаващо за нашето време е общежителното пребиваване под ръководството на светоотеческите писания, заедно със съветите на преуспяващите братя; техните съвети също трябва да се сверяват с писанията на отците... Онези отци, които са по-близо до нашето време, ги наричат боговдъхновени ръководители с достояние от древността... Те предпазват от неумели учители, които биха заразили с лъжеучението си... Някои ще възразят: вярата на послушника може да замени недостатъците на стареца. Не е вярно: вярата в истината спасява, вярата в лъжата и в бесовската прелест погубва, според учението на апостола (виж: 2 Сол. 2:10-12)".

Авторът на една от книгите за Оптинските старци Иван Михайлович Концевич посочва като първа причина за възникване на лъжестарчеството психологията на паството, което иска да възложи върху някой отговорността за своите постъпки. Разбира се отговорността на духовниците е не по-малка. Тяхната незрялост и духовна неподготвеност ги прави благоприятна почва за възникването на подобно явление. Авторът посочва и една много важна особеност на нашето време (тук се има предвид Русия, но това е валидно и за нашата страна) – наследството от тоталитаризма, като форма на управление, което е оказало неминуемо влияние и върху душите на хората. Атмосферата на лицемерие и лъжа, подтискането на личността, сякаш отучиха хората да взимат самостоятелни решения и да носят отговорност. В най-ново време душите на хората са обработени от окултизма и неоезичеството, които стават причина някои новоначални във вярата да гледат на свещеника като на ясновидец или екстрасенс.

В наше време сред неукрепналите духовно християни е често срещан стремежът към интензивен духовен живот и послушничество, който предполага намирането на подходящо за това лице. Разбира се, новоначалният християнин не може да разсъди, че желанието му е неразумно и се спира върху някой духовник (кой да е енорийски свещеник), понякога по чисто външни причини. В случай, че духовникът притежава трезвост (т.е ако е смирен и не счита,че е способен да бъде духовен старец), той категорично отказва подобно отношение. В случай, че е податлив на суетност или има високо мнение за себе си, той охотно приема ролята на старец. Най-често податливи към желанието за старчество са по-младите и духовно неопитни пастири (затова и явлението се нарича „младостарчество”). Те не притежават почти никакъв опит в борбата със собствените си страсти, не са достигнали истинско смирение, нито дълбоко покаяние, а често са и хора, без какъв да е жизнен опит. Те считат себе си за непогрешими, пастирския си авторитет – недостъпен за критика, а властта над душите на вярващите – неограничена.

Ще приведем като пример за борба с това пагубно за духовния живот явление Синодалното решение на Руската Православна Църква от 1998 година: „Някои свещенослужители, които получават от Бога в тайнството Свещенство право на духовно ръководство над паството, считат, че това право предполага безогледна власт над душите на хората. Забравяйки, че отношенията между духовника и духовните чеда трябва да се изграждат на основата на взаимното уважение и доверие, такива пастири пренасят строго монашеското понятие за безпрекословно подчинение на послушника спрямо стареца върху взаимоотношенията между мирянина и неговия духовен отец. Те се вмъкват в проблеми от личния и семейния живот на енориашите, подчиняват на себе си пасомите, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която са призвани всички християни (вж: Гал. 5:13)".

По материали от http://www.pravmir.ru