|
от: 13.02.2011
Светостта е в пълна степен притежание единствено на Бога - „Никой не е тъй свет като Господа”( 1 Царств.2:2). Нейното съдържание е абсолютната истина, съвършената красота и чистото добро. Тя може да бъде притежание и на човека, доколкото той е причастен на Бога и отразява Неговите съвършенства. Светостта е нравствен идеал на християнството и е дадена като заповед още в Стария Завет - „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш съм свет”(Лев.19:2). Тя е свързана с вложения в човека стремеж за усъвършенстване и богоуподобяване. Постигането на святост е невъзможно без съдействието на Божията благодат, без общение във вярата и тайнствата на Църквата. Разглеждана като път към Бога, тя е нормалното състояние на човешката природа (за разлика от греха, който е неестествено и болестно състояние на човека).
Терминът „свят” е често срещан в Свещеното Писание и се прилага със значението на „отделен” или „избран”. „Свят” е бил наричан еврейският народ, защото е бил избран от Бога и отделен от всички останали народи като част на Господа, Негов дял, Негова собственост. Идеята за избраничеството на християните съществува и в Новия Завет. Христос казва на апостолите, а чрез тях и на всички Свои последователи: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод” (Иоан 15:16). Апостолите наричат християните „свети”, подчертавайки че светостта е естественото им състояние, а животът им - непрекъснато усъвършенстване: „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина”(1 Петр.2:9; срв. Еф.4:12). Названието „святи” в случая не означава съвършени, а причастни на благодатта на
Светия Дух и на Църквата, която е Тяло Христово. Може да се каже, че точното значение на думата „свят”, според православното разбиране, е „изпълнен с благодатта на Светия Дух”. „Святост” не означава безгрешност, а принадлежност към Бога и устременост към Неговото съвършенство. Светостта е неотделима от Църквата, която е „свята”, поради причастността си към своя Глава – Христос.
Единствено Църквата може да провъзгласи някой за светец. Този акт се нарича канонизация и произлиза от гр. дума „канон”, която в случая има значение на списък, към който се прибавя името на един или друг светец. Канонизацията е правов акт на върховната църковна власт, с който, след смъртта на заслужил член на Църквата, тя го въвежда в сонма на светиите, определя му ден за прослава и честване, написва житие, съставя служба, изписва образа му върху икона и т.н.
Дълго време в Църквата не е съществувал специален чин на канонизация. В първите три века на гонения, за да бъде обявен някой за светец е било достатъчно само свидетелството на членовете на Църквата, като единствен критерий за святост е било единодушното му почитане от страна на клир и народ. В по-късно време, когато ересите започнали по-осезателно на присъстват в църковния живот, се създала реална опасност да бъдат канонизирани лица с неправославни възгледи, затова постепенно се засилил контролът от страна на епископата при канонизациите. Инициативата най-често идвала от местните християни, които отправяли към своя епископ молба за канонизиране на заслужил член на Църквата. Тази молба, придружена със задълбочено изследване живота и делата на предложения за канонизиране, се подлагала на синодално (съборно) разглеждане - от патриарха и св. Синод на съответната поместна Църква. Извършители на канонизацията в древност са били епископите, като канонизирането несъмнено е имало съборен характер (с участието другите клирици), според условията на Апостолско правило 34 и 9-то правило на Антиохийския събор. Днес у нас канонизацията на светии се извършва от Св. Синод в пълен състав, според чл. 108, п. 6 от устава на БПЦ.
Процедурата за канонизация протича в няколко стъпки:
• Записване на чудесата, свързани с даден Божий угодник – извършени при гроба му, по неговото молитвено ходатайство или свързани с предмети, които са му принадлежали.
• Известяване на висшата църковна власт за тези чудеса
• Проверка от страна на църковната власт за истинността им
• Решение на църковната власт за причисляване на праведника към лика на светиите и определяне ден за празнуване на неговата памет.
• Извършване на тържествено прославяне на светеца чрез специално съставена за него служба.
Днес практиката на Църквата за канонизиране е придобила някои специфични особености, които не винаги са съществували в историята й. Например прието е канонизация да се извършва след поне 50 години от кончината на даден праведник. Целта на това е да се даде възможност времето да покаже доколко е устойчива почитта към дадено лице, а също и да се удостоверят другите белези, които могат да потвърдят неговата святост – нетленност на мощите, благоухание, чудеса и т.н. Специална комисия разследва достоверността на чудесата извършени по молитвите на съответния праведник. Официалното канонизиране е акт, който само потвърждава почитта към определен светец, която вече е разпространена сред вярващите. Така например официалното канонизиране на архиепископ Серафим Соболев (1881 – 1950) само ще потвърди почитта на народа към него, защото и сега се възнасят молитви към него и се извършват чудеса при гроба му. Канонизацията е само акт, чрез който върховната църковна власт утвърждава тази почит.
Условията за канонизация са принципно три:
• Високонравствен и свят живот
• Чудеса извършвани приживе или след смъртта
• Нетление, благоухание на мощите и мироточене
Второто и третото условия не присъстват всякога, затова не могат и да бъдат абсолютно условие за канонизиране.
В православната Църква особено много се почитат тленните останки на светците (св. мощи), а също и много реликви, свързани с даден светец – предмети, които са му принадлежали или негови икони, които вършат чудеса. Мощите на светците са особено ценени от християните, затова съществува обичай те да бъдат разчленявани, т.е. разделяни на по-малки частици, за да могат от тяхната освещаваща сила да се ползват повече християни. Съществува изискване в св. Престол на всеки храм и в св. антиминс да бъдат влагани частици от св. мощи.
Православната Църква различава няколко категории светци, съобразно техния живот и подвиг:
• Пророци, които с помощта на Светия Дух са предизвестявали Божията воля и бъдещото идване на Спасителя.
• Апостоли – избраните от Христос най-близки негови ученици, изпратени да проповядват Неговото учение.
• Равноапостоли – това са светци, които поради големите им заслуги към благовестието на Христовото учение са приравнени по чест с апостолите. Това са най-често сътрудници на апостолите и покръстители на цели народи. Равноапостоли са св. Мария Магдалина, св. Игнатий Богоносец, св. първомъченица Текла, св. Константин и Елена, покръстителя на българите – св. княз Борис, св.св. Кирил и Методий, св. княз Владимир (покръстител на русите), св. Нина (покръстител на Грузия), св. Григорий (на Армения) и т.н.
• Светители – това са епископи и архиереи, богослови, които защитавали Православието от еретически лъжеучения и свети пастири на Христовото стадо. Напр. св. Три Светители.
• Свещеномъченици – мъченически пострадали свещенослужители. Напр. св. Игнатий Богоносец, св. Висарион Смоленски и др.
• Мъченици – това са светии, които смело и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело, със страдания и смърт християнската вяра и са прославяли Бога. Сред тях отличаваме т.нар. великомъченици, т.е мъченици, които са претърпели продължителни, велики и страшни мъчения за вярата.
• Изповедници - християни, приели мъченичество за изповядването на вярата. За разлика от мъчениците, изповедниците не са умрели в резултат на преживените страдания, а са умрели впоследствие. Изповедници са св. Максим, преп. Харитон, св. Мартин, папа Римски и др.
• Безсребреници - това са светии, прославили се със своята безкористност. Сред лечителите-чудотворци, раздали имуществото си и служили на ближните си, лекувайки безвъзмездно болестите им - както телесните, така и душевните, са св.св. Козма и Дамян, Кир и Иоан, св. Ермолай, св. Пантелеймон и други.
• Преподобни – това са светците, които са се подвизавали в монашество или отшелничество. Пострадалите мъченически се нар. преподобномъченици.
• Праведни – така се наричат старозаветните светии, а също и някои новозаветни, които са живели в света, изпълнявайки Божиите заповеди. Напр. св. праведен Иоан Кронщадски, св. Филарет Милостиви и т.н.
• Праотци - наричаме старозаветните предци на Иисус Христос по човечество, които почитаме като изпълнители на Божията воля в свещената история до новозаветната епоха. Към праотците отнасяме преди всичко старозаветните патриарси, а също праведните богоотци Иоаким и Анна, родителите на св. Богородица. Особено празнуване на св. праотци Църквата е постановила в Неделя на св. отци преди Рождество Христово.
• Благоверни – царе(царици) или князе (княгини), допринесли особено много за укрепването на Православието – напр. св. благоверен цар Александър Невски, св. цар Петър Български и т.н.
• Стълпници - светии, които примали върху себе се подвиг на усилен пост и молитва продължително време и при особени условия.
• Чудотворци – светци отличили се с изключителен дар на чудотворство
• Юродиви - съзнателно приемали вид на безумни и се подлагали доброволно на всевъзможни лишения, унижения и страдания. Те пророчествали, вършели чудеса, смело изобличавали неправедните управници и обръщали грешници в пътя на покаянието, като при това вършели подвизи на любов към ближните недостижими за повечето хора.
|
