Общуване и общение

Какво означава да общуваме пълноценно?
Каква е разликата между „общуване” и „общение”?

Животът на всеки един от нас не протича изолирано. Намираме се в непрекъснато общуване с близки и познати. Семейството, приятелите и контактите свързани с професионалната ни реализация съставят кръга на общуване в ежедневието ни. И все пак съществува едно по-специфично общество, в което ние израстваме и се реализираме като личности не за този свят, а за вечния живот. Това е Църквата, която е Тяло Христово - неразривно свързана със своя Глава Христос. Като членове на този жив Богочовешки организъм – Църквата, ние сме в непрекъснато общение с Бога и един с друг като членовете на едно тяло. Съвсем оправдано възниква въпросът - с какво общуването в това ново общество е по-различно? По какви правила протича то? Кои от недостатъците на общуването в нашето ежедневие пренасяме в църковния кръг и има ли други, по-сериозни недостатъци, от които страда общуването със събратята ни?

Човекът е създаден за общуване – той е социално същество. Създаден по образ и подобие Божие, в него е отобразена тайната на общението между трите Лица на Св. Троица. „Бог е любов”(1 Иоан 4:8) - казва Писанието и с това подчертава, че същността на Божествения живот е любовта, споделяна между трите Лица на Св. Троица. Тази любов обаче не остава заключена само в рамките на Троичното Божество, а я виждаме отразена и в света – чрез самия факт на сътворението, а също и в промисъла за всяко едно от творенията. Подобно на Божието битие и битието на човека е немислимо без любовта и общението. Общението е близост, единение, единство и човек се стреми към него през целия си живот. Общуването може да се разглежда като един от най-ценните дарове от Бога, чрез който ни е дадена възможност да даряваме и получаваме любов.

След като изяснихме, че любовта е истинския живот на Бога и човека (вж. 1 Иоан 4:8), а общуването се оказва средство за осъществяване на този живот, то си струва да поговорим повече за него. Общуването и любовта са неделими. В прощалната беседа с апостолите Христос им дал „нова заповед”(Иоан. 13:34) - заповедта за любовта, която трябва да бъде отличителен белег на Неговите последователи. Тази заповед в истинския смисъл на думата не е нова. Тя е дадена още в Стария Завет, но сега има нов образец и изпълнение в лицето на безкористната и саможертвена Христова любов – „както ви възюбих, да любите и вие един другиго”(Иоан.13:34). Именно тази любов трябва да имат пред очи християните и да й подражават. Днес обаче, все по-често се случва да казваме, че не само в света, но и сред християните любовта е изстинала. Любовта жадува за общение, а общението подхранва любовта. В много случаи християните усещат неудовлетвореност и жадуват за по-пълноценно общуване, в резултат на което в много енории се търсят нови форми за общуване и извън св. Литургия. Разнообразните външни форми на общуване, разбира се, могат да обогатят разнообразят християнския живот, но качеството на общуването зависи от самите хора.

Какво означава да общуваме истински и пълноценно?
По принцип общуването се формулира като обмяна на информация от всякакъв тип (словесна и несловесна) между хора, които живеят в някаква общност, при което те се възприемат един друг, взаимодействат си и си повлияват по специфичен начин. Общуването се извършва не само словесно – чрез обмяна на словесна информация, то се състои и в редица несловесни изяви - включва усещането за близост, разбиране, съпричастие, проява на привързаност и т.н, което се постига с жестове и с цялото поведение на човека. За съжаление при общуването си с хората много често оставаме на едно доста примитивно ниво на комуникация. Ето петте нива на общуване, които посочва един съвременен психолог - Джон Поуел в книгата си „Защо се страхувам да ти кажа кой съм”.

Пето ниво – най-примитивната форма на общуване с малко думи, формални въпроси и отговори, които са малко по-добри от тягосното мълчание – „Как си?”, „Какво правиш?”, „Как вървят нещата?” и т.н.

Четвърто ниво – споделяне на факти и задълбочена обмяна на информация. Тук думите са в изобилие, но споделяне на чувства все още няма.

Трето ниво– споделяне на идеи и мнения, което е белег на действителна близост, тъй като човек разкрива свои мисли, чувства и мнения. При това общуване даваме възможност на човека отсреща да ни опознае и да вникне в нашата душевност.

Второ ниво – това е общуването, при което разкриваме какво става вътре в нас - чувства, настроения, разочарования, надежди. При това общуване можем да покажем интерес и към чувствата на другия и с това да го накараме да се почувства разбран, ценен и обичан.

Първо ниво – това е общуване с дълбоко вникване между хора, които споделят идеи и чувства, разбирания и ги съпреживяват взаимно. При това общуване човек изпитва пълна емоционална удовлетвореност и хармония с другия.

Изненадващо ще е да разберем, че в ежедневието си най-често общуваме повърхностно. Обикновено се задоволяваме с това да обменим информация с другите - да се осведомим за събития, които ни интересуват или засягат, а често и за такива, които не ни интересуват, да изкажем нашите мисли и очаквания, да споделим чувствата си и много по-рядко - да изслушаме търпеливо отсрещния човек, да изразим съпричастност и разбиране към неговите мисли и чувства, да го посъветваме, да поплачем или да помълчим заедно.

Умението за общуване не е даденост. То може да се упражнява и развива целенасочено, когато човек се стреми да преодолява всичко онова, което му пречи да общува пълноценно с другите. Струва си да обърнем внимание върху това, защото умението да общуваме стои в основата на християнския ни живот. Не можем да бъдем добри християни без да бъдем добри човеци, не можем да се стремим към съвършенство, без да усъвършенстваме своята личност, без да усъвършенстваме общуването с Бога и с човеците – това е повече от ясно.

Умението ни да общуваме се основава най-вече на това доколко сме склонни да приемаме хората около нас, въпреки всичко онова, което ги прави различни от нас. Можем да посочим няколко пречки, които препятстват пълноценното общуване с другите:
- Неприемане различността на другия човек - В повечето случаи дори не си даваме сметка, че още при първата ни среща или контакт с другия, несъзнателно или съвсем съзнателно, сме поставили основите на разделението. Причина за това могат да бъдат някои съвсем незначителни на пръв поглед неща, които не успяваме да приемем у другия – ако нещо в неговата външност не съвпада с нашите разбирания, ако е облечен неподходящо или поведението му се различава от нашите или общоприетите норми. Много често на подобна преценка преминават и хората, с които общуваме в храма, при което всяка рязка отлика от приетия „църковен етикет”, може да се окаже пречка за едно нормално и топло общуване. А ако различията са по-сериозни и дълбоки?

- Нежеланието ни да изслушваме другия - По-съществена пречка при общуване се явява нетърпението и нежеланието ни да изслушаме, вникнем и разберем чуждото мнение и аргументи. За съжаление много често се случва при разговорите ни неучтиво и грубо да прекъснем другия и чули-недочули да го засипем с нашите доводи. Така се създава усещането, че или не разбираме другия, или което е по-лошо - не искаме да го разберем. Подобно отношение отблъсква отсрещния човек и задълбочава дори незначителните различия с него. Не трябва да забравяме, че при общуване ние не само искаме да изложим своето мнение пред другите, а повече от всичко търсим разбиране, съчувствие и подкрепа от тях.

- Нежеланието да бъдем откровени – ако от изброените по-горе пречки първата се дължи на нашето пристрастие, втората – на нетърпението и егоизма ни, то лишаването на отношенията ни от искреност, честност и правдивост, може да бъде дело само на нашето лукаво сърце. Защото именно от сърцето извира желанието да излъжем, да заблудим другия с фалшиви думи и похвали, вместо да му отдадем дължимата искреност. За съжаление фалша и лицемерието съществуват не само в светските среди, но и сред самите християни. Това е трудноизкоренимо явление, придобито от светското общество, което е съвсем чуждо на Христовия дух.

- Склонността към конформизъм в отношенията - Колкото е трудно да приемем различността на другите хора, толкова трудно се оказва и умението да отстояваме себе си – своята индивидуалност и различност пред другите. Конформизмът представлява стремеж за придържане към еднотипни и формални отношения, лишени от истинност. Той е онази слабост, която ни кара да предпочитаме да бъдем незабележими (това няма нищо общо със смирението), да се сливаме с множеството, да казваме само неща, които са приятни и приемливи да другите, за да не се отличаваме от другите нито външно, нито вътрешно. Това е вид обезличаване на човека, загубване на идентичността му, което препятства нормалните взаимоотношения и ги поставя на лъжлива основа.

Трябва да правим разлика между общуване и общение – това са сходни думи, но използвани като отделни термини, в тях се влага различен смисъл. Общуването включва словесната и несловесна комуникация между хората – обмяната на информация, мисли и чувства. Общението обозначава съвместната молитва и причастие с Христовите тайни между членовете на Църквата. В общуването си с ближните не трябва да се влияем от техния пол, етническа, расова, класова или каквато и да е друга принадлежност. Това отговаря изцяло на евангелския дух, като общуването не изключва и друговерците – инославни (католици, протестанти) и другите нехристиянски изповедания. Няма забрана за общуване с тях. Напротив, тъкмо подобен пример е даден в притчата за милостивия самарянин от Самия Господ Иисус Христос. Според тази притча не едноверецът – при това свещеник или левит, е помогнал на нуждаещия се, а друговерецът самарянин. В тази връзка трябва да кажем, че общуването с друговерци чрез диалог, богословски разисквания и други прояви извън църковното събрание (т.е без обща молитва, съслужение и причастие) е допустимо и не нарушава църковните правила.

Не така е когато се касае до общение в молитва и причастие със св. Христови Тайни. Църковните канони поставят ограничение в това отношение, като забраняват съвместни молитви с разколници (нарушаващи църковната дисциплина и отделящи се от законната църковна йерархия) и еретици (изопачаващи основни истини на вярата).