Причастието

Чинът на причастяването на духовенството и миряните представлява завършителната и най-вълнуваща част от св. Божествена Литургия. Той представлява един цялостен акт, който започва в св. олтар с причастяването на свещенството и завършва с изнасяне на св. Дарове пред народа и причастяването на всички вярващи. В първите векове след молитвата на благодарението (Евхаристийната молитва) и утвърдителното „амин” на народа, свещеникът преломявал св. хляб, за да се причастят най-напред той, а след това и присъстващите. Постепенно през вековете към тези действия били прибавяни молитви и песнопения, за да придобие последованието днешния си вид.
Най-напред свещеникът благославя народа с думите: „И да бъдат милостите на великия наш Бог и Спасител Иисус Христос с всички вас”. Следва малка ектения, по време на която се произнася предпричастна молитва, в която свещеникът моли Бога да удостои с духовната трапеза всички, така че тя да бъде не за съд и осъждане, а за опрощаване на греховете, общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство и за дръзновение пред Бога. Следва сугуба ектения, която завършва с молитвата Отче наш. Според писмените свидетелства, достигнали до наши дни, Господнята молитва е била поставена на това място не по-рано от ІV век. Тя е била прибавена, заради асоциацията между „насъщния хляб”, за който споменава и „небесния хляб”, с който се причастяват вярващите. Също така и заради прошението „прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”, което е важно условие за достойно причастяване. Главопреклонителната молитва, която прочита свещеника (след призива „Преклонете главите си пред Господа”), има отпустителен характер и се отнася само до тези, които няма да се причастяват. След това завесата на св. двери се затваря.
Следва т.нар. молитва на издигането на хляба. При произнасяне на думите „Да внимаваме! Светинята е за светите” свещеникът благоговейно и с две ръце издига св. Агнец над св. престол. Този израз се среща още в древнохристиянския писмен паметник „Дидахи” (І-ІІ век). От малко по-късно време е отговорът: ”Един е свят, един е Господ Иисус Христос, за слава на Бог Отец. Амин”. Този диалог има за цел да напомни нуждата от святост за пристъпване към светите тайни, затова и св. Иоан Златоуст го тълкува в смисъл, че който не е свят не трябва да пристъпва към св. причастие.
Следва преломяването на хляба от свещеника, който благоговейно го разделя на четири части и казва: „Раздробява се и се разделя Агнецът Божий, раздробяван, но неразделяем, който всякога се яде и никога не оскъдява, но освещава тия, които се причастяват”. Четирите части на св. Агнец се подреждат върху св. дискос във формата на кръст по следния начин: в горния край – ИС (това е частицата, която свещеникът влага в св. Чаша), отляво – НИ. а отдясно – КА (това са частиците, с които свещеникът причастява вярващите, а най-долу поставя частицата ХС, с която се причастява свещеника и другите служащи с него свещеници и дякони. С частицата ИС свещеникът прави кръстен знак над св. Чаша, който се нарича „печат”, като казва: ”Пълнотата на чашата на вярата е от Дух Свети” и я влага в нея. Това се нарича съединение, с което на Изток се е символизирало съединението на Тялото и Кръвта на Господа и Неговото окончателно възкресение. След това влива в св. Чаша определено количество топла вода от т.нар. теплота с думите: ”Топлината на вярата е изпълнена от Дух Светий. Амин”. Теплотата е чисто византийски обред и не се среща в нито един друг ритуал (нито на Изток, нито на Запад). Тя символизира топлотата на вярата, изпълнена с Дух Светий и има за цел да покаже, че кръвта на Спасителя е жива. Най-вероятно тя е била въведена в употреба по времето на имп. Юстиниан Велики (483 – 565г.), т.е. около VІ век, защото по това време един арменски католикос (патриарх) отказал да посети Константинопол и да се яви пред императора, като привел следните съображения: „Да премина реката Азат, за да ям квасен хляб и да пия топла вода. Да не бъде!”. Тези думи показват, че теплотата (т.е. вливането на малко количество топла вода в св. Чаша) е била обичайна практика по онова време.
Свещеникът чете последната причастна молитва (№11) със стиховете след нея от Молитвеника. Преди да пристъпи към св. Причастие, свещеникът се моли на небесните сили да се застъпят за него, проси прошка от другите свои съслужители и чак тогава със страх и трепет пристъпва към св. Тайни. Той целува св. престол, взима частицата ХС, с която следва да се причасти, и произнася думите: „Драгоценното и пресвято Тяло на Господа и Бога и наш Спасител Иисус Христос се преподава на мене (името) свещеник, за опрощаване на греховете ми и за вечен живот”. След това произнася думите: „Драгоценната, всесвятата и животворяща кръв на Господа и Бога и наш Спасител Иисус Христос се преподава на мене (името) свещеник за опрощаване на греховете ми и за вечен живот” и отпива три пъти от св. Чаша, като при всяко отпиване произнася част от следните думи: „В името на Отца. Амин. И Сина. Амин. И Светия Дух. Амин”. След това попива устните си и избърсва ръба на св. Чаша с покоровеца, и като я целува казва: „Ето това се докосна до устните ми, и ще отнеме беззаконията ми, и греховете ми ще очисти”. Ако литургията е архиерейска, то най-напред се причащава архиереят, а след това причастява свещениците и дяконите по отделно – т.е първо с Тялото, а след това и с Кръвта Христови.
След като се причасти, свещеникът извършва подготовката за причащението на верните. Той раздробява с копието частиците НИ и КА и внимателно ги влага в св. Чаша, като я покрива с покровеца. Другите частици останали на св. дискос (това са частиците, които предварително са извадени за св. Богородица, деветте чина на светиите, светската и духовната власт и т.н) се покриват внимателно. Ако няма желаещи да се причастят, гореспоменатите частици свещеникът влага в св. Чаша с думите: „По молитвите на Твоите светии измий, Господи с Твоята честна кръв греховете на тези, които бяха поменати тук”.
След като извърши тези приготовления, свещеникът прочита молитвата „Като видяхме Христовото възкресение”, и някои други възкресни молитви и накрая благодарствена молитва след св. Причастие. По време на причащението на свещеника и неговите съслужители певците пеят т.нар. причастен (стих), по време на който верните трябва да пазят тишина и духом да се подготвят за предстоящото им св. Причащение. Най-древният причастен химн е псалом 33. По-късно Църквата възприела и други причастни псалми и химни, съобразени с деня или празника.
След отварянето на завесата, свещеникът излиза на св. двери и издигайки св. Чаша към народа възглася: „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”. Певците отговарят: „Благословен е, Който иде в име Господне. Бог е Господ и ни се яви”. След този възглас всички, които желаят да се причастят се нареждат благочинно пред солея и един по един пристъпват към св. Чаша. Свещеникът причастява всеки един с думите: „С драгоценното и свято Тяло и Кръв на Господа и Бога и наш Спасител Иисус Христос се причастява Божият раб или рабиня (името), за опрощаване на греховете му и за вечен живот”. До към VІІІ век всички християни се причастявали така, както сега се причастяват свещениците, т.е. отделно с Тялото и Кръвта Господни. Лъжичката, с която днес се причастяват миряните, отначало била въведена за причастяване на болни и деца (счита се, че е въведена в употреба от св. Иоан Златоуст). Едва след ХІ век тя започнала да се употребява повсеместно. До ІV век всички пристъпвали до самия св.престол и там се причастявали. По-късно 19-то правило на Лаодикийския събор разпоредило клириците да се причастяват в св. олтар, а 44-то правило забранило на жените да се изкачват на св. олтар, за да се причастяват. Тези ограничения наложени от правилата на съборите постепенно оформили днешния ред за приемане на св. Причастие от миряните. Малкият брой причастници от своя страна съкратил причастните псалми и химни до изпяването на един стих от тях, а практиката да се извършва всеки ден св. Литургия, а причастници да няма (освен духовенството, което е длъжно да се причасти), довело до обичая причастният химн да се пее само докато се причастява духовенството. А практиката от наши дни - причастяването на миряните да се оставя в края на Литургията, дори след проповедта, също свидетелства, че причастяването вече не се схваща като един цялостен акт, включващ причащаването на клириците и миряните последователно. Това допълнително подчертава все по-дълбокото усещане за различност и разделение между духовенство и миряни, което е чуждо на древното християнство и изобщо на Христовото учение. Това разделение все повече и повече се задълбочава в наши дни и поради липсата на религиозно образование на миряните.
След като причасти верните и остави св. Чаша върху престола, свещеникът излиза на св. двери и благославя народа с думите: „Спаси, Боже, народа Си и благослови наследството Си”. Певците отговарят на това с „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух...” (на Господски празници се пее празничния тропар). След това свещеникът кади св. Дарове като казва тихо: „Бъди превъзнесен по-високо от небесата, Боже, и над цялата земя да бъде Твоята слава!” Като взима св. Чаша и св. дискос казва: „Благословен е нашият Бог...” ги издига пред вярващите като завършва с думите „Всякога, сега и винаги, и во веки веков”. Певците отговарят с: „Амин. Да се изпълнят устата ни с хваление на Тебе, Господи...” Следва пренасянето на св. Дарове от св. престол до предложението, като свещеникът се предшества от дякон или църковнослужител, който кади пред тях. Свещеникът излиза отново на св. двери и благославя народа, като го осенява кръстообразно със св. антиминс и призовава: ”Като приехме благоговейно Божествените, свети, пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни, нека достойно да благодарим на Господа”. Следва малка ектения, а след нея следва отпуста. Той е съставен от молитви и свещенодействия, които са завършителни. Започва с възгласа: „С мир да излезем”, след който следва задамвонната молитва, в която се изпросва благословение за цялата Църква. Последният възглас от отпустителния чин на св. Литургия е: ”По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе Боже наш, помилуй нас”.
В края на св. Литургия свещеникът раздава нафората, т.е. благословения хляб, който се дава на вярващите вместо св. Причастие. В повечето случаи свещеникът служи без дякон, затова след като затвори св. двери и завесата, той застава пред св. предложение и потребява (т.е. употребява изцяло) св. Дарове, т.е останалите след причащението на верните Тяло и Кръв Христови. Това той прави с голямо благоговение и внимание към всяка частица и капка, като накрая измива и подсушава св. потир (чаша) и прочита благодарстваните молитви. Накрая свещеникът съблича св. одежди и извършва специален отпуст в св. олтар.