Литургия на словото

Преди същинското извършване на Евхаристията, по време на т.нар. Евхаристиен канон, в последованието на св. Божествена Литургия стои Литургията на словото, наричана още Литургия на оглашените или учителна св. Литургия. Многообразието от наименования ни помага да схванем главното в нея – по време на извършването й в храма се допускат оглашените, които слушат словото Божие и се учат на истините на вярата. Както при Проскомидията, така и тук чинопоследованието се е формирало постепенно през вековете.
В древност Литургията на словото била твърде кратка – духовенството и народът влизали в храма, епископът се изкачвал до св. олтар, целувал св. престол и заемал т. нар. горно място, където в древност се намирал неговият трон, и от там, обърнат към народа поздравявал с „Мир всем” („Мир на всички вас”), след което се прочитал евангелския текст и се произнасяла проповедта.
Днес последованието е значително обогатено. Преди началото на Литургията на словото, което се дава с „Благословено царство...” има една въведителна част. Тя се състои от молитвите, които произнася свещеникът преди началото на св. Божествена Литургия и от кратък диалог, който се изрича, когато свещеникът служи с дякон. Тези молитви са „Царю небесний” и два стиха – „Слава във висините Богу...”(Лук.2:14), който се изрича три пъти и „Господи отвори устните ми...”(Пс. 50:17), който се изрича два пъти. След тях дяконът, застанал до свещеника пред св. престол казва: „Време е да послужим на Господа. Владико, благослови!”, а свещеникът го благославя и го поменава пред Бога с думите: „Да те помене Господ Бог в царството Си”. Този диалог се казва тихо, след което дяконът казва с висок глас: „Благослови, владико!” и свещеникът дава начало на Литургията на оглашените с „Благословено е царството...”. Днес, когато служи епископ, по време на утринното богослужение, след „Всякое дихание” той влиза в св. олтар при прочитане на специалните молитви, облича свещените одежди и застава с цялото духовенство в средата на храма. Там се извършва и началния диалог между дякона и епископа, който благославя него и служещите свещеници.
Същинската част на Литургията на словото започва след „Благословено царство...” В началото се произнасят три общи моления – три ектении, три молитви, които чете свещеникът в олтара и три антифона, които се пеят от певците. Първата ектения се нарича „велика” (или „мирна” ектения, защото започва с възгласа „С мир на Господа да се помолим”) и се състои от 12 прошения, а останалите две са „малки” ектении, които започват с „Пак и пак с мир на Господа да се помолим” и съдържат само три прошения от великата ектения – първото и двете последни. И трите ектении завършват със свещенически възглас, който е едновремено и славословие на Бога, защото в него задължително се споменава Св. Троица – Отец, Син и Свети Дух. Между ектениите се изпяват три антифона, които биват всекидневни, изобразителни и празнични. Типикът (Устав) дава указания кога кои антифони да се изпълняват. В днешно време вместо целите антифони се пеят само припевите им – например, като първи антифон вместо да се изпеят стиховете от Пс. 91 „Благо ест изповедатися Господеви”( „Добро е да славим Господа...”) и т. н. с припев „Молитвами Богородици” се пее само припева без псаломските стихове. В неделни дни Типикът повелява да се пее като първи антифон Пс. 102 „Благославяй, душо моя, Господа.” Като втори антифон се пее „Спаси ни, Сине Божий” и „Единородний Сине”, а като трети – стих от Блаженствата. Когато празнуваме някой от 12-те велики празника, като трети антифон вместо Блаженствата се пее тропарът на празника. Докато певците пеят антифоните свещеникът прочита в олтара съответните на всеки антифон молитви: чрез първата и втората той изпросва от Бога милост за всички, които се молят в храма, които обичат благолепието на светия храм, а също и за всички членове на Църквата; третата молитва, която е насочена не към Отца, а към Господ Иисус Христос, напомня обещанието Му да бъде там, където са двама или трима, събрани в Негово име, и да изпълни всяка тяхна просба.
По време на пеенето на третия антифон – Блаженствата или тропара на празника (ако се празнува Господски или Богородичен празник) свещеникът извършва т. нар. малък вход със св. Евангелие, като го носи издигнато, предшестван от свещеносец. По време на входа свещеникът чете специална молитва, в която изпросва от Бога този вход да бъде вход, в който заедно с нас невидимо да служат и св. ангели. Преди влизането в св. олтар, още докато е застанал в средата на храма, свещеникът казва тихо: „Благословен е входът на Твоите светии, всякога, сега и винаги, и во веки веков”. При възгласа „Премъдрост, застанете прави!” свещеникът влиза в светия олтар през царските двери и полага св. Евангелие върху св. престол и св. антиминс. Изпява се: „Приидите поклонимся.” (Дойдете да се поклоним”).
След малкия вход се изпяват тропарите на празника. Ако е неделен ден, най-напред се изпява възкресния тропар на съответния глас, а след него тропарът на дневния светия, тропарът на храмовия светия, а накрая и кондакът, който е положен да се пее според изискванията на Типика за съответния период от годината. По това време свещеникът в св. олтар чете тихо молитвата на трисветата песен, в която изпросва от Бога да ни удостои да Му отдадем дължимото славословие, подобно на херувимите и серафимите. Преди изпяването на „Святий Боже” (трисветата песен) се произнася малка ектения.
Трисветата песен има древен произход. Думите й произлизат от славословието на ангелските чинове, чуто от св. прор. Исаия – „Свят, свят, свят Господ Саваот” (Ис. 6:3), от стиховете на Пс. 41:3 – „ Бог силний, живий” ( т.е крепък, безсмъртен), а накрая към това славословие е добавена и молитвата „Помилуй нас”. Тази песен датира още от V век., като е въведена в богослужебна употреба при св. Прокъл Цариградски (434-446г.). Трисветата песен се пее винаги на св. Литургия, освен в определените от Типика дни – Кръстовден и Кръстопоклонна неделя (когато се пее „Кресту Твоему покланяемся, Владико”) и в дните или навечерието на големи Господски празници, когато са ставали в древност масови кръщения, поради което тя се заменя с песнопението „Елици” - „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте”(Гал. 3:27). Възгласът „Господи, спаси благочестивия” и отговорът – „И услиши ни”, които са взаимствани от Пс. 19:10, някога са се произнасяли при влизането в храма на императорското семейство. Днес вместо молитва за царете, този възглас е приел значението на молитва за всички благочестиви, които влизат в храма.
Централната част на Литургията на словото започва именно след изпяване на трисветата песен – това е четенето на свещените текстове и проповедта върху тях. Целта на учителната Литургия е да покаже Христос на оглашените и на верните. Именно чрез Христос ни се откри тайната на Св. Троица – Отец, Син и Дух Светий. Христос е Този, Който ни възвестява Царството Божие и неговите истини. Малкият вход символично изобразява излизането на Христос на обществена проповед, като свещта носена пред св. Евангелие изобразява св. Иоан Предтеча, а св. Евангелие, носено от свещеника – Самия Господ Иисус Христос. Именно поради това входът се съпровожда с призива да Му се поклоним - „Приидите, поклонимся и припадем ко Христу”.
Възгласът „Мир всем” („Мир на всички”), който следва в реда на богослужението, в древност е давал начало на св. Литургия и се е произнасял от епископа. Днес преди този възглас архиереят сваля митрата си и големия омофор (в древност това е било част от външното облекло, което епископът носел извън храма) и гологлав благославя народа. Докато четецът чете апостолското четиво, свещеникът кади св. престол, предложението и целия св. олтар. През царските врати излиза на солея и кади св. икони на иконостаса, архиерейския трон, клиросите, народа, а после отново само иконите на Господ Иисус Христос и св. Богородица. След това влиза в св. олтар, за да прочете пред св. престол молитвата на св. Евангелие. С тази молитва той изпросва от Бога просвещение на душите и телата ни, за да можем да възприемаме светлината на богопознанието и да разбираме евангелското учение. При служение на дякон свещеникът застава зад св. престол на т.нар. горно място, където седнал изслушва апостолското четиво. За четене на св. Евангелие дяконът тихо иска благословение от свещеника, а ако служи архиерей – гласно: „Благослови, владико, благовестителя на св. апостол и евангелист (името)” и получава следното молитвено благословение: „Бог, по молитвите на светия славен и всехвален апостол и евангелист (името), да ти даде да благовестиш словото с много сила за изпълнение Евангелието на Неговия възлюбен Син нашия Господ Иисус Христос”. Обикновено по време на св. Божествена Литургия се четат само апостолско и евангелско четиво. В навечерието на големи Господски празници, когато Типикът отрежда да се отслужи св. Литургия съединена с Вечерня, в този случай като четиво от вечерното богослужение се полага и четене на Паримии – четива от Стария Завет, които са подбрани във връзка с празника. В древност е била широко разпространена практиката да се четат и старозаветни четива на св. Литургия. Днес се е запазил остатък от тази практика – това е т. нар. прокимен (озн. „пред текст”), псаломски стих, който е поставен преди четивото – в случая преди апостолското четиво (а в древност преди старозаветното четиво). Прокимените не са свързани с четивото, те зависят от деня, а неделните – от владеещия глас. Практиката да се кади от свещеник или дякон по време на четенето на апостолското четиво датира едва от ХІІ в. и според някои съвременни литургисти, тя допринася за разсейването на богомолците по време на четенето на свещения текст. Първоначално практиката е била дяконът да кади св. Евангелие преди четенето му, отдавайки му така нужната почит. По-късно тази традиция се разширила и поради наличие на достатъчно време започнали да кадят св. престол от всички страни, олтарното пространство, иконите и народа.
В древност непосредствено след прочитане на св. Евангелие се произнасяла проповед върху избран текст от прочетените библейски четива – старозаветно, апостолско или евангелско. Днес в храмовете на някои български епархии (напр. Варненско-Преславската), свещениците възраждат обичая след прочитане на св. Евангелие да се прави кратко разяснение върху текста. Противно на очакванията, тази проповед не накъсва богослужението, нито разсейва богомолците, а допринася за по-пълното разбиране на смисъла на прочетеното и оправдава учителния характер на Литургията на словото. В 19 правило на Пето-Шестия събор се казва, че проповедта е неотменна част от св. Литургия. Нейното място си остава именно в тази част на богослужението, макар че по практически съображения тя е изтеглена в края на богослужението, когато има най-голямо число богомолци.
След сугубата ектения (т.нар. усилено моление), която обхваща пълнотата на Църквата – живи и починали, се произнася и ектения за оглашените. С изключение на първото и последното й прошение, тя е отправена към верните. Оглашените са призовани да се помолят за себе си, а накрая да преклонят главите си пред Господа, докато свещеникът прочете над тях главопреклонителната молитва. Верните тук се явяват ходатаи пред Бога за оглашените, които по думите на св. Иоан Златосуст още „не са приети, нито представени от Христос (пред Бога) и нямат синовно дързновение”. Днес в много храмове тази ектения се пропуска. Това се прави най-често с оправданието, че чин на оглашените днес реално не съществува, но каквито и доводи да се привеждат, пропускането й е сериозно нарушаване реда на св. Литургия и показател за отсъствието на молитвена грижа към тези, на които предстои да се присъединят към Църквата. Както молитвите за починалите са плод на християнската любов към тези, които веча са отминали във вечноста, така молитвата за оглашените е предназначена за тези, които предстои да дойдат в Църквата. Възгласът на свещеника в края ектенията – „Та и те заедно с нас да славят Твоето, на Отца и Сина и Светия Дух, пречестно и великолепно име, сега и винаги, и во веки веков. Амин” показва, че Църквата е в очакване на бъдещото единение между верни и оглашени, което ще се превърне в реалност след кръщението на последните. Следва призив към оглашените да излязат от богослужебното събрание, тъй като следва литургията на верните, в която те нямат право да участват: „Вие, които сте оглашени, излезте”(„Елици оглашени изидете”). Повторението на призива е останало от древност, когато той се е произнасял от двама дякони.