За словото и славянската азбука

Началните думи от евангелието на св. ап. Йоан Богослов – „В начало беше Словото. И Словото беше у Бога и Бог беше Словото”(Иоан 1:1), предизвикват у нас различни размисли – от мисълта за предвечното съществуване и творческата мощ на Бог Слово до значението на словото в живота на човека. Словото е на голяма почит в християнството, не само защото „Слово” е наречено второто Лице на Св. Троица, но и заради това, че посредством словото човекът възприема божествените истини.

Защо св. ев. Иоан Богослов е избрал думата "Логос" („Слово”) за означаване Второто лице на Св. Троица – Син Божий? Според светите отци и учители на Църквата чрез нея най-добре се изразява ипостасното свойство на Сина Божи – рождението Му от Бога Отца. Както словото произлиза, ражда се от ума на човека, без да се отделя от него, без да му нанася вреда, без да намалява неговия обем, свойства и качества, като в същото време остава в единение с него по своята природа, свойства и качества, така става и рождението на Сина Божи от Бога Отца. Както умът и словото съществуват винаги в единение помежду си, така Бог Отец и Бог Син се намират във вечно единение. Когато Син Божи се нарича Слово, с това се указва и Неговата дейност като Учител и Просветител на човеците. Чрез Сина Божий се извършва свръхестественото Божествено Откровение и са разкрити най-важните Божествени истини.

Повод да се спрем на тези евангелски думи е значението на словото и конкретно на славянската азбука за утвърждаването в християнската вяра и просвещаването на православния български народ. Темата за словото е една от главните теми в творбите на старобългарските автори. Достатъчно е да споменем „ Проглас към Евангелието” на св. Кирил Философ, „Азбучна молитва” на Константин Преславски или „За буквите” от Черноризец Храбър, за да потвърдим това. Всички те ясно са съзнавали, че словото е връзката между човека и Бога и заради това заема важно място в историята на всеки един народ. Словото се е считало за „дар от Бога”, светлина за очите на хората, защото чрез него всеки човек познава Бога и Неговия закон, избавя се от невежеството и греха, ражда се духовно и влиза в общение със своя Създател. Славянската азбука наистина се явява за новопокръстените българи път към спасение.

Със старобългарската азбука се свързват имената на св. Кирил Философ и св. Климент Охридски. Св. Кирил създава глаголицата преди мисията си при славяните в Моравия (863г.). В глава 14 от житието на свети Константин-Kирил се казва: "Като си отиде, по предишния /си/ обичай Философът се предаде на молитва заедно с други сподвижници. И скоро му се яви Бог, Който изпълнява молбите на своите раби. И тутакси състави буквите и започна да пише евангелската беседа: "В началото бе Словото и Словото бе у Бога, и Бог бе словото" (Иоан 1:1)”. Св. Кирил превежда Изборното Евангелие и Апостол (избраните откъси от Евангелието и Апостолските послания, които се четат по време на богослужение), Псалтир, някои църковни служби, литургията – най-важната част на християнското богослужение. Делото му е уникално в историята на света – създава писменост на народ, който приема християнството като религия и цивилизация, като следва личното си усещане за вяра, естетика и култура. Не са пресилени думите на Черноризец Храбър, който изтъква като повод за гордост на славяните, че тяхната азбука е съставена от свят човек, за разлика от римляни и гърци, чиито азбуки са съставени от езичници. Названието й – глаголица, произлиза от „глагола” – 3 л. ед.ч. на „глаголати” - говоря, казвам. Това можем да обясним с факта, че повечето евангелски откъси обикновено започват с израза: ”Тогда глагола Иисус учеником Своим” („Тогава Иисус каза на Своите ученици”).

Кирилицата е второто славянско писмо. Тя възниква по-късно и представлява гръцко писмо, към което са добавени видоизменени глаголически букви за звуковете, които се срещат в славянския език, но липсват в гръцкия. Необходимостта да се добавят нови букви отбелязва и Черноризец Храбър в „За Буквите” – „Но как може да се пише добре с гръцки букви Бог, или живот, или дзяло(много), или църки(църква), или чаяние(очакване), или онду (къде), или широта, или юност, или янзик(народ), и други тям подобни ...”
Първата буква от азбуката е „А”. Тя се произнася с широко отворена уста - „Аз”, защото отваря човека за ново знание. Така обяснява смисъла й и Черноризец Храбър, споменавайки, че началните букви в еврейската и гръцката азбуки също носят наименования, подчертаващи тяхната значимост. Първата буква от еврейската азбука - „алеф”, означава „обучавам се”, а „алфа” на гръцки език - „търси”. В глаголицата буквата „А” е е изписвала във формата на кръст – знакът, който е символ на християнската вяра. Изчезването през ІХ в. на звукът „Б” от гръцкия език направило невъзможно изписването на най-важната дума за славяните - думата „Бог”. Затова св. Кирил Философ създал нова буква. Първоначалното й име било „Бог”, но за да се избегне напразното изговаряне на името Божие, била заменена с „буки” – т.е „писмена, букви”. В глаголическия й вариант тази буква отразява триединството на Бога. Поначало основните използвани фигури в глаголицата са триъгълникът (символ на триединството Божие), кръгът (символ на Божието съвършенство и вечност) и кръстът.

Не само във формата и наименованието на буквите св. Кирил е вложил дълбок смисъл. Такъв откриваме и в образуваните от наименованието на буквите тройни словосъчетания – напр. „Аз, буки, веди – глагольон, добря, есть – живяти, дзяло, земли” („Аз, познавайки буквите (Бога) – казвам: добро е – да се живее много на земята”). Следващите три букви и три думи са – „иже”, „и”, „джервь” - това са две букви „И”, с които се изписва името Иисус, а третата „джервь” е рядка и се среща само при изписване на „евангелие”, което е заветът на Иисус Христос. Смисълът на това словосъчетание е „благата вест е на Иисус”. След тях следват „како, людье, мыслите – наш, онь, покой – рьци, слово, твърдо” („Така мислете, хора – Той е нашият мир – твърдо се придържай към Словото”).
Целта на образуваните словосъчетания била докато изучават азбуката и изговарят последователно наименованията на думите, учениците да се утвърждават в някои истини. Така например, че веднъж познали Словото, славяните са длъжни твърдо да се придържат към него. Този призив не е случаен – славяните са свързани със Словото, защото се именуват „словяни”, т.е. такива, които говорят (словят) на разбран език. Неслучайно първият текст, който св. Кирил превежда на славянски с глаголическите букви е именно Пролога към Иоановото св. Евангелие, който започва с думите: „В начало беше Словото”(Иоан. 1:1).

Старобългарските автори съзнават богатството на словото и дара, който са получили чрез св. Кирил от Бога. Затова и убеждението им е, че всеки, който дръзва да хули славянската азбука отправя хули към Самия Бог. Св. Кирил не само е съставил глаголицата, но и я защитил в Рим, където през 870 година тя е утвърдена наравно с еврейската, гръцката и латинската писменост.

Велик е и трудът извършен от Кирило-Методиевият ученик св. Климент Охридски. На него се приписва редактирането на глаголицата и оформянето й в т.нар. кирилско писмо. Теофилакт Охридски пише за него, че „той изнамерил и други образи на буквите, по-ясни в сравнение с онези, които изнамерил премъдрият Кирил”. Делото му на архипастир и книжовник е високо оценено от житиеписецът му Димитрий Хоматиан, който го нарича „велик наш отец” и „български светилник”, а също и „новият Павел на новите коринтяни – българите”. Най-високата оценка за делото му е тази на неговите ученици – „ Климент предаде на българите всичко, което се отнася до църквата, с което се прославя Бога и светиите, и чрез което се трогват душите”.