Участието на миряните в св. Литургия

Новозаветните книги, които свидетелстват за живота на древната Църква, най-вече книга Деяния на св. апостоли, изтъкват, че всички вярващи взимали най-живо и дейно участие в извършването на св. Божествена Литургия, наречено „хлеболомение”. Обикновено то било извършвано от някой от св. апостоли, а по-късно от поставен от Св. Дух служител (вж. Деян. 20:28).Вярващите не били само зрители на това, което се извършвало, а заедно с престоятеля „хвалели” Бога, т.е. молели се заедно с него, като произнасяли благодарствени и хвалебни молитви.

Какви са били тези молитви? Най-вероятно те са били подобни на онези, които е изричал Господ Иисус Христос при установяването на Евхаристията на Тайната вечеря. Според иудейският обичай се е изговаряла или изпявала т.нар. молитва на ”хвалата и благодарението”, съдържаща се в Пс.112-118, 135. Учениците на Христос във всичко подражавали на своя Учител, затова и ап. Павел постоянно съветва християните да пеят и възхвалят с благодарност Господа „с псалми, славословия и с песни духовни”(вж. Кол. 3:16; Еф.5:19-20). Разбира се старозаветните псалми не можели да изразят напълно религиозните чувства на християните, затова още от древност те съставяли собствени химни и молитви, съставяйки ги импровизирано, по вдъхновение от Св. Дух. Така възникнали „моления, просби”, във връзка с различните нужди на вярващите, а също и „благодарения” за всички човеци, за управниците и царете (вж. 1 Тим.2:1-2). Всички тези псалми, славословия, духовни песни, просби, молитви, молби и благодарения били изричани или изпявани от вярващите под ръководството на предстоятеля на църковното събрание. Всичко се извършвало „единодушно и с една уста” (Рим.6:15:6), както свидетелства ап. Павел. От самосебе си се разбира, че тези молитви били изричани гласно от вярващите. Поради изобилието на духовни дарби в апостолско време и ентусиазираното молене, изричане на пророчества и т.н., ап. Павел призовава към духовна трезвост и порядък, като дава и специални правила за това – най-вече съветва извъшващия св. Евхаристия да изрича своето „благодарение” ясно и разбрано за всички, за да могат останалите да отговорят на него с „амин”, и така благодарението да бъде и тяхно собствено благодарение. По този начин със своето активно участие в св. Евхаристия вярващите били като с едно сърце и с една душа. Те съумявали да съучастват в нея като истински почетни и духовни свещеници, така както ги нарича и ап. Петър – „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” ( 1 Петр. 2:9).

Новозаветните свещени книги свидетелстват за възникването още в древност и на различни длъжности в богослужебното събрание. Такъв е бил напр. чинът на „вдовиците” - вярващи жени, които пребъдвали в специални „моления и молитви денем и нощем”(1 Тим. 5:5)за страдащи и нуждаещи се, за странници, сираци и т.н. Това служение някои изследователи отъждествяват с чина на „дяконисите” в древната Църква. Изобщо всеки вярващ, в качеството си на духовен свещеник е трябвало да бъде постоянен молитвеник, изповедник и ходатай пред Бога за всички.

От по-късно време е по-строгата диференциация на задълженията в служението, но за вярващите най-важното участие си оставало това в св. Евхаристия. Св. Климент Римски в посланията си призовава християните към следното: „Всеки от вас, братя, на свой ред (т.е. от своето място или от своето положение) да благодари на Бога... не пристъпвайки определеното правило на неговото служение”. Разбира се в историята на Църквата не липсвали и случаи на безредие, надхвърляне на пълномощията от страна на вярващия народ, но правилата и наредбите на църковните събори – поместни и вселенски, съумели да внесат порядък и в богослужебните дела. Важно е да се отбележи, че миряните упражнявали от своя страна контрол над извършителите на богослужението и така съдействали за запазване чистотата на християнския култ и особено на св. Евхаристия. От някои древни писмени паметници научаваме, че били възнасяни моления, подобни на днешните ектении, „за съседните църкви и техните епископи, за властите, и дори за враговете на кръста” (Послание на св. Поликарп Смирненски). Пак там се споменава, че заедно или по различен начин помежду си вярващите изпълнявали и пеенето при богослужението. Според древното предание св. Игнатий е въвел и установил в употреба т.нар. антифонно пеене (редуване на два хора). Според „Дидахията” се формирала и службата на т.нар. четци, които били високо образовани и могли не само да четат, но и да проповядват и учителстват в събранието на верните. По свидетелството на небезизвестния в древността историк Плиний християните ревниво пазели мълчание за всичко онова, което касаело тайнствения живот на Църквата (най-вече св. Евхаристия), т.е. стремежът им бил да пазят светинята от любопитните погледи на непосветените и така да предодвратяват нейното поругание или принизяване.

Още от древност, въпреки общия характер на богослуженията (самото наименование на св. Литургия озн. „общо дело”) съществувало и известно разграничение в служението на верните и на т.нар. духовенство – ръкоположените от апостолите служители на св. олтар. Обикновено извършващият св. приношение се наричал „предстоятел”, т.е лицето, което предстои пред Бога и принася службата от името на целия Божи народ. Той възнасял някои от молитвите, а народът потвърждавал съгласието с казаното от него, като произнасял „амин”. Още от древност предстоятелят се възпиемал като представител на народа и като уста на народа. Така правото да извършват жертва, чиста, свята и угодна на Бога принадлежи на всички християни, но извършител на тази жертва е представителят на общото свещенство, т.е. на вярващите. И така мястото на миряните е почетно, като на активни сътрудници на църковната йерархия, без да прекрачват пълномощията на своето служение. Предстоятелят остава главно действащо лице при извършването на Евхаристията – на него се донасят хляба, виното и водата, той извършва приношението, той изрича благодарението като представител на вярващите, а народът молитвено му съдейства. Св. Евхаристия е общо дело – правилата на Църквата категорично забраняват както народът сам, без участието на предстоятел да принася св. Евхаристия, така и предстоятелят сам, без участие на народа да извършва тази богослужба.

В днешно време предмет на задълбочени и понякога разгорещени спорове е въпросът за тайното или гласно четене на евхаристийната молитва. В двата най-разпространени чина за извършване на св. Евхаристия - литургията на св. Василий Велики и на св. Иоан Златоуст, това е молитвата, която свещеникът чете „тайно” (разбирай „тихо”) пред св. Престол в най-важната част от св. Литургия, принасянето на св. дарове – „Достойно и справедливо е да Те възпяваме...” от Златоустовата и „Господи Боже наш, Който си ни създал и въвел в тоя живот”от Василиевата св. Литургия. Един много древен текст, датиращ от ІІ век, а именно литургията на св. ев. Марко, издаден от някой си Лудолф през 1691 година, считан от някои учени за най-древния запис на текста на св. Литургия изобщо, ни дава едно много интересно сведение за древната литургична практика. Така например в текста се отбелязва, че „присъстващите произнасят евхаристическата молитва, повтаряйки думите на епископа” и по-натътак следва текста на самата молитва. Самият текст на молитвата за нас не е толкова важен, все пак ние притежаваме два образеца за подобна молитва от двама сред най-великите йерарси на Христовата Църква – св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики. По-важно е сведението, че евхаристийната молитва се е произнасяла общо и гласно – от предстоятеля и от вярващия народ. Това общо изричане на молитвата сякаш слива границите между йерархическото свещенство и т.нар. духовно свещенство (миряните), но все пак не ги прескача. Това, че миряните повтарят думите на тайноизвършителя не означава, че те могат да извършат сами тайнството. Те нямат и не могат да имат пълномощия сами да изричат тази молитва. Без участието и предстоятелството на тайноизвършителя св. Евхаристия е немислима. Важното в случая е, че споменатото в този документ ни дава възможност да почувстваме духа на древното християнство, органичното единство на йерархия и народ, живото участие на миряните в богослужебния живот.

Днес все по-често се говори за необходимостта от литургично възраждане на Църквата. То не трябва да бъде просто стремеж към външна промяна или дори към възвръщане практиката на древната Църква, а да бъде осмисляне и доближаване към основите на истинския християнски дух.