|
от: 13.10.2013
Прикачен файл:  Прикачен файл:
Св. Писание свидетелства, че в общението между човека и Бога, Бог е активната страна. Той пръв излиза на среща с човека, а след грехопадението е Този, Който търси падналия човек – „Адаме, где си?” (Бит. 3:9). Разбира се тази среща на Бог с човека не е принудена, а изисква свободен отклик от него, продиктуван от вяра и любов.
Наистина не е възможно човек да възприема божествените неща без вяра. Св. Исаак Сирин нарича вярата „врата на тайнствата” (Подвижнически слова, Слово 82). Единствено чрез нея човек става способен правилно да мисли и разбира това, което е недостъпно за разума. Според православният професор Вл. Лоски вярата е „онтологична връзка (т.е. връзка по битие) между човека и Бога... дар, който възстановява и оживява дълбинната природа на човека”.
Вярата е дар, но човек е призван да я умножава. Евангелието свидетелства, че Христовите ученици поискали от своя Учител да усили вярата им, а Той им посочил спасителния път на смирение и изпълнение на евангелските заповеди. Съвършената вяра се укрепва от благодатта, а тя се дарява заради смиреното пазене на Божиите заповеди: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, да пребъдва с вас вовеки... Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко що съм ви говорил” (Иоан. 14:15-16,26).
Вярата е необходима предпоставка за познаването на Бога, но не е тъждествена с него. Човек може да вярва в Бога, но да не Го познава. Връзката между вярата и знанието за Бога е добродетелта. Вярата води към знание чрез добродетелите. Още Ориген, наричан „баща на богословието”, говори за необходимостта от очистване от греха, за да бъде човек достоен да възприеме знанието за Бога. За истинско познание на Бога и „проглеждане на духовните очи”, се изисква в душата на християнина да възсияе светлината на благодатта Божия. Именно на тези богопросветени християни от древната Църква св. ап. Иоан Богослов казва: „... вие имате помазание от Светаго и знаете всичко... и нямате нужда да ви учи някой... понеже самото това помазание ви учи на всичко ... то пребъдвайте в него” (1 Иоан. 2:20, 27). Това „помазание”, за което говори св. Иоан Богослов е присъствието на Св. Дух. Никой не може да се научи на истината, ако няма това помазание на Св. Дух. Това потвърждава и Блажени Августин, като казва: „Аз говорех на всички. Но тези, в които не говори вътрешното помазване, тези, които вътрешно не са научени от Светия Дух, винаги си отиваха ненаучени... Там, където го няма Неговото помазание, външните думи напразно удрят в слуха”.
Богопознанието се явява възможно, защото Сам Бог иска да се открие на човека. И това не става изведнъж, а постепенно. Истините за Бога не били откривани на човеците направо, а чрез много образи, приспособени така, че да могат да бъдат възприемани от хората. Това ни обяснява подробно и св. ап. Павел в Послание до Евреите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина”(Евр. 1:1-2).
И все пак, макар че Бог се открива, човек не може да знае за Него всичко, както казва и св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра”: „Не всичко относно Божеството и Неговото Домостроителство (Неговите планове, дела и действия в света) е неизразимо, но и не всичко е познаваемо”. В Бога има нещо абсолютно непознаваемо за човека и това е Божествената Му Същност. В Бога има и област на познаваемото, но неизразимо с думи. „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). И не на последно място, в Бог има нещо не само познаваемо, но и изразимо, макар и трудно, с достъпни за нас думи. Това, което умът възприема посредством сетивата, може да го обясни чрез тях, а това, което „осезателно съзерцава, или слуша, или чувства вътре в себе си в областта на Духа ... не е способен да преразкаже...”, казва св. Исаак Сирин (Подвижнически слова). Когато Бог благоволи да посети човека, то в общуването с Бога участва целият човек (разумът, волята и чувствата), но и Божествената реалност, към Която той се приобщава. Тя превъзхожда неговия разум, затова Откровението на Бога си остава тайна за разсъдъка, и в своята дълбина е неизразимо с думи. Св. подвижници свидетелстват, че когато Бог посещава човека с обилна Божествена благодат, тогава спира всяка мисъл и молитва, а човек безмълвно се наслаждава на Божията слава. Ако душата има сила, то тя се стреми към още по-голяма пълнота на богообщението, а ако Божието действие превишава силата й, то тя вика към Бога: „Отслаби ми вълните на Твоята благодат” (св. Иоан Лествичник).
Св. отци и подвижници на Църквата, подбуждани от любов към ближния, са се опитали словесно да изразят и формулират Божествените истини в своите творения и в документите от седемте Вселенски събора. Така ние притежаваме в пълнота Божественото Откровение - Свещеното Писание и Свещеното Предание (творенията на Отците), и имаме правилно познание на Бога, чрез което можем да отблъскваме гибелните лъжуечения на еретиците, които изопачават Божествената истина.
По „Догматическо богословие” от архим. Алипий и архим. Поликарп.
Изд. Манастир „Св. вмчк Георги Зограф, 2003.
Прикачен файл: Прикачен файл:
Прикачен файл: Прикачен файл:
|
