|
от: 02.11.2014
Прикачен файл:  Прикачен файл:
Учението за Свещеното Писание като единствен източник на вярата у протестантите се е оформило в резултат от реакцията им срещу злоупотребите на римокатолиците със Свещеното Предание. Факт е, че с него се обосновават всички нововъведения на Римокатолическата църква.
Отричайки тези нововъведения, протестантите категорично отхвърлят цялото Свещено Предание. Техните възгледи са формулирани в т.нар. лутеранска „Формула на съгласието” (1580 г.): „Вярваме и учим, че единствено правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания както на Стария, така и на Новия Завет, както е писано: „Твоето слово е светилник за нозете ми и светлина за пътеката ми”. И божественият Павел говори: „Но, ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Гал.1:8). Останалите писания, ще бъдат ли те отечески, или най-нови, под каквото име и да биха се появили, по никакъв начин не трябва да се приравняват със Свещеното Писание. Трябва да ги приемаме като свидетелства, посочващи в кои страни на света след апостолите се е запазило непровредено учението на пророците и апостолите”. Лутер казва още: „Всеки вярващ може да чете и да тълкува Свещеното Писание, без да се подчинява на някакво странично ръководство. Единственото ръководство е Светият Дух” („Голям катехизис”, 1528 г.)
Разбирането на протестантите за Свещеното Писание като единствен източник на вярата е залегнало и в един от основните постулати на Реформацията – „ SOLA SCRIPTURA” – „Само Писанието”. Следването на този принцип е довело до създаването на нови протестантски деноминации, които се ръководят тъкмо от личното разбиране на Писанието на лидерите си. Така възникват религиозни общества с крайно рационалистическа или мистическа насоченост. Първите достигат до там да отричат самия текст, а вторите потъват в дълбините на своите субективни „прозрения” и нерядко достигат до патологични резултати. Самият Лутер към края на живота си предупреждава за опасността от свободата, която се дава на разума в областта на вярата.
За да бъде пресечен пътя за възникването на нови заблуждения, лутеранските и реформатските теолози се заемат със създаването на т.нар. символически книги, в които да бъдат събрани в един систематически порядък основните истини на Реформацията. Главната цел на тези книги е да въведе едно всеобщо разбиране на християнските доктрини, подчинени на принципите на Реформацията. Така по естествен начин се достигнало до необходимостта от единно предание, което обаче не било Преданието, в което бил жив духа на древната Църква, а едно ново, субективно и едностранчиво тълкуване на Свещ. Писание.
Протестантски символически книги
Общи символически книги с Римокатолическата църква:
• Символи на вярата: Апостолски, Никео-Цариградски и Атанасиев.
Специфични символически книги:
• Аугсбургско изповедание (1530 г.) съставено от Ф. Меланхтон и одобрено от Лутер.
• Защита на Аугсбургското изповедание (1531г.)
• Шмалкалденски членове (ок. 1537 г.) от Лутер
• Голям катехизис (1580 г.) и Малък катехизис (1529 г.) от Лутер.
• „Формула на съгласието” (1577 г.) – изяснява 12 групи въпроси, засягащи лутеранската вероизповед. Призната е през 1580 г. от 96 светски владетели и 8 000 духовни лица. Посочва отликите на някои сектантски вярвания от Аугсбургското изповедание.
В Аугсбургското изповедание реформаторите изяснили своите възгледи по основни верови въпроси – за Бога, за първородния грях, за тайнствата, за свободната воля, за вярата и добрите дела, за оправданието, за църковното управление, за светската власт и т.н. Самите реформатори заявили, че Аугсбургското изповедание представлява адекватен отобраз на Свещеното Писание и като такова има значение еднакво с това на апостолските и пророческите книги на Свещеното Писание, а също и с приеманите от тях древни символи – Апостолски, Атанасиев, Никео-Цариградски.
„Формула на съгласието” възникнала най-вече поради стремежа да се запази учението на лутеранството от нововъзникналите секти. След смъртта на М. Лутер през 1546 г. в лутеранството се оформили няколко враждуващи партии. Отвън то било атакувано най-вече от анабаптисти и калвинисти. За да се запази чистотата на това учение и да се отстранят вътрешните несъгласия, се наложило различните възгледи да се уеднаквят и да се постигне единство. За тази цел била изработена „Формула на съгласието”.
Принципно лутеранството е непримиримо с каквито и да е символически книги, но въпреки това е създало свои. За да оправдае тази необходимост „Формула на съгласието” разяснява, че „Свещеното Писание е единствен критерий, норма и правило на вярата; символите на вярата нямат значение на авторитет; те са само свидетелство за нашата вяра и сочат как е било изявявано християнското учение в определено време”. И все пак в лутеранството няма единно мнение по въпроса със символичните книги. Оформят се две главни течения – либерално, което отрича значението на символическите книги, и консервативно, което ги счита за боговдъхновени.
Учението на протестантите за Свещеното Предание като единствен източник на вярата отрича категорично Свещеното Предание и го замества с т. нар. вътрешно озарение на вярващите от Светия Дух. Всичко това обаче дава широк простор на свободното и произволно тълкуване на свещените текстове, до безконтролно действие на разума и съответно до заблуди. По този начин протестанството отваря вратите на субективизма и индивидуализма в разбирането на християнските догмати. Символическите книги, които те създали, представляват опит за издигане на стена, която да задържи прилива на лични мнения и произволни тълкувания на Свещеното Писание.
Православното учение за Свещеното Предание
Православната Църква приема Божественото Откровение като неделимо единство между Свещеното Писание и Свещеното Предание. Много са местата от Новия Завет, където съвсем ясно се казва, че Писанието не предава пълнотата на Христовото учение. Ще посочим два от тях: „много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тази книга” (Иоан.20:30) и още „Има и много други работи, които извърши Иисус, и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан. 7:21,25). Към посочените текстове можем да добавим и думите на ап. Павел, който нееднократно е поръчвал на последователите си да помнят думите, които им е говорил, като ги нарича предания: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор.11:2), а също „Каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2). Думите на апостола показват, че в древната Църква устното слово е имало еднаква значимост с писаното. По времето на апостолската проповед Църквата се е изграждала преди всичко върху основата на Свещеното Предание, а не на Свещеното Писание, което по това време още не е било формирано. Именно Преданието е било верен ориентир за християните, които чрез него са умеели да разграничат църковното учение от апокрифните, чужди учения, които са се разпространявали паралелно с апостолското учение.
Какво представлява Свещеното Предание
Според Православната Църква Свещено Предание е съвкупността от всичко казано и извършено от Иисус Христос и светите апостоли, което не е включено в канона на Свещеното Писание на Новия Завет, но което е запазено от църковното съзнание като норма и правило за християнска вяра и живот, и чийто авторитет е еднакъв с този на Свещеното Писание.
За да бъде част от Свещеното Предание едно учение е нужно: да не противоречи на Свещеното Писание и да е в съгласие с духа на останалото Свещено Предание. То трябва да е признато от древните поместни църкви, според правилото на св. Викентий Лерински /(+ 450 г.): „Което винаги, навсякъде и от всички се е вярвало” („Quod semper, quod ubique, quod ad omnibus creditum est”). За да бъде истинско Предание, то трябва да води началото си от времето на св. апостоли. Православната Църква различава Свещеното Писание от църковното предание. Последното съдържа различни църковни традиции от живота на поместните църкви, различни устни предания свързани с живота на светиите от по-късно време и от определен географски регион и т.н. Истините на вярата, пазени от Свещеното Предание по-късно са били отразени като писмени документи в древните кръщални символи, древните литургични текстове, древните църковни истории и мъченически актове, в апостолските правила, вероопределенията на Вселенските и поместните събори, в творенията на св. Отци и учители на Църквата.
Използвана литература:
Дюлгеров, Д.В., Цоневски, Ил.К, Учебник по мисионерство, Фототипно изд, София 1992.
Митев, Доц. Д-р Д., Инославни изповедания, Варна 2003.
|
