|
от: 09.11.2014
Прикачен файл:  Прикачен файл:
Учението на протестантите за първородния грях е изградено изцяло върху частното богословско виждане на Блажени Августин за греха на прародителите и последиците от него. Според Аугсбургското изповедание (1530 г.) преди грехопадението човекът е притежавал т. нар. първобитна праведност, която се е изразявала в хармония между всички мисли, чувства и желания. В резултат на нея, човекът е могъл да познава правилно Бога, истински да Го обича и да Му служи. По този начин той е пребивавал в блаженството на богопознанието. Освен това той е притежавал и някои свръхестествени Божии дарове – безсмъртие, безстрастие, пълно знание за света и господство над него. Протестантизмът счита грехопадението за пълна катастрофа на човешката природа, засягаща трите сфери на човешка дейност – мисли, чувства и желания. В резултат на нея човек загубва интелектуалното богопознание, започва да обича света вместо Бога и да служи на идоли и пороци. Според протестантите Божият образ в човека е напълно разрушен и постигането на богоподобие става невъзможно.
Ето как е формулирано това учение в Аугсбургското вероизповедание: „В духовните и божествените неща разумът на невъзродения човек, неговото сърце и воля, не могат нищо да разберат, да повярват, да мислят, да желаят, да вършат или да съдействат за приближаването на човека към Бога. Те напълно и окончателно са умрели за доброто. В природата на човека след грехопадението не е останала дори искра от божествени сили... Човек не може да стори нищо за своето обръщане... Повредата на човешката природа от греха е била толкова дълбока, че не е останало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека”.
От протестантския възглед за първородния грях съвсем логично следва твърдението, че човек със собствени сили не може да се възвърне към първобитната праведност. Той е загубил не само силите за добро, но и своята свобода – т.е. станал е неспособен да направи нравствен избор. Единственият изход за него от тази ситуация е да се уповава изцяло на Божията милост, на вярата в изкупителното дело на Христос. В тази връзка Аугсбургското изповедание казва следното: „Людете не могат да се оправдаят пред Бога нито със собствените си сили, нито със заслуги и дела, но се оправдават даром заради Христос, чрез вярата в спасителната благодат и в прощението на греховете заради Христос, Който е принесъл удовлетворение на Бога за нашите грехове чрез Своята смърт. Тази вяра се вменява от Бога в правда”. Другият вероизповеден документ на протестантизма – „Формула на съгласието” (1580 г.) също поддържа това учение: „Ние вярваме, че само вярата е единственото средство и начин, чрез който можем да получим и усвоим Божията милост, заслужена от Христос и носеща прощение на греховете”. Тези два документа утвърждават оправданието чрез вяра като основен постулат в лутеранското и реформатското учение за спасението на човека. В същността си то е крайно учение и противоположно на римокатолическото, което се уповава на извършените добри дела и дори учи за свръхдлъжни дела на праведниците, събирани в съкровищницата на Римската църква.
Реформацията издига като основен свой постулат: „Само вярата спасява”. Това обаче не е вяра в общ смисъл (fides generalis) – т.е. такава, която приема само, че има Бог и нечестивите ще бъдат наказани, защото „и бесовете вярват и треперят” (Иак. 2:19), но спасяваща вяра – безусловно упование в изкупителните заслуги на Христос и пълна увереност, че заради Него на човека са простени всички грехове. В тази връзка Лутер казва: „Мисли непрекъснато за своето спасение и ще го имаш!”. Добрите дела, които извършва повярвалият, нямат никакво значение за спасението, но са само израз на неговото благоговение и благодарност към Бога. Те не се извършват, за да се получи някаква награда, или пък да се заслужи спасението, но са следствие от вярата и знак за нея. В „Защита на Аугсбургското изповедание”(1531 г.) се казва дори, че „оправданието чрез вяра в Христа е най-възвишеният догмат на цялото християнско учение... Без него ни една страдаща съвест не може да има правилна, постоянна и надеждна утеха и не може да познае богатството на Христовата милост”. В Шмалкалденските членове (1537 г.) реформаторите стигат до там да кажат, че „На този догмат се крепи цялото наше поведение и учение – против папата, дявола и целия свят... Трябва да бъдем твърди в него, а не да се съмняваме: иначе всичко е загубено и папата, дяволът и светът пак ще ни завладеят”. Лутер говори в същия дух: „Доколкото този догмат за оправданието се пази чист и без подмяна, дотолкова християнството остава чисто и неизопачено... Където няма този догмат, там няма Христос, няма живот, няма Църква”.
От тези формулировки става ясно, че догматът за оправданието само чрез вяра е централен за протестантското вероучение. Според него грешникът получава оправдание чисто юридически, тъй като той не се умива от греховете си в истинския смисъл на думата, но само бива снета от него вината за тях. Да оправдаеш според протестантите означава да обявиш някого за прав поради властта, която имаш, а не поради действителната му праведност. Следователно оправданието, според разбирането на протестантите, не е нищо друго, освен формално обявяване на грешника за праведен, без той действително да е. По логиката на това вярване, грехът не е унищожен – той си остава в природата на човека и след неговото оправдаване. По този начин човек не се очиства от греха, а само се прикрива с Христовата праведност, грехът не му се вменява и той не понася отговорност за него. В този смисъл разликата между неповярвалия в Христа и този, който е повярвал и се е кръстил е тази, че неповярвалият не знае, че вината за греха му е простена, а кръстеният знае това.
Учението на протестантите за първородния грях и оправданието само чрез вяра търпи сериозна критика, както от Свещеното Предание, така и от Свещеното Писание, на което то се основава формално. В същността си това учение е отрицание на римокатолическото учение за първородния грях и оправданието чрез добри дела, както и на учението за свръхдлъжните заслуги на праведниците, което обосновава порочната практика на индулгенциите, станала причина за възникване на Реформацията. Подобно на римокатолическото учение и протестантското привежда избирателно цитати от Писанието, за да подкрепи тезата си, без да взема под внимание библейското учение в неговата цялостност.
Критика на учението за оправдание само чрез вяра
Според учението на Православната Църква, основаващо се на Свещеното Писание и Свещеното Предание, настъпилата повреда в човека след грехопадението е частична, не пълна. Божият образ на у него е потъмнен, но не и разрушен, както погрешно учат протестантите. След грехопадението у човека е останало желание да следва Божиите заповеди, макар че силите му били немощни. Това състояние е описал и св.ап. Павел в Послание до Римляните: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто, което искам да правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:18-19). Човекът след грехопадението изпада в едно доста незавидно положение – от една страна нравственият закон, вложен в сърцето му от Бога, и от друга свободата за избор на добро и зло, която се запазила в него, с пълна сила предявяват към неговата съвест своите изисквания. Човекът осъзнава, че щастието му зависи от следването на тези изисквания, но от друга усеща себе си „пленник на греховния закон” (Рим. 7:23) и безсилен да изпълни тези изисквания, защото греховната му природа го тегли към злото. Извършеното изкупително дело на Христос дава на човека нов духовен статус - в резултат на метафизическата промяна на човешката природа човек става „нова твар” (2 Кор. 5:17) - омит, осветен, оправдан в името на Господ Иисус Христос (вж. 1 Кор.6:16). Тук я съвсем ясно, че не става дума само за юридическо оправдаване на човека – снемане на вината за греха, а по-скоро за нравствена и духовна обнова на човешката природа.
Оправданието на човека не може да се основава само върху вяра без дела. И вярата и делата са еднакво необходими за спасението. „Вяра без дела е мъртва” (Иак.2:26), казва ап. Иаков, който потвърждава казаното и от Самия Господ Иисус Христос – „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен” (Мат. 7:21). Местата, които протестантите обичат да цитират в потвърждене на тезата си за оправдание само чрез вяра, са най-често текстовете от Рим. 3:26 и Гал. 2:16, в които ап. Павел напомня на римските християни, че не могат да се спасят само с буквалното спазване на иудейския закон, който не изисква вяра. Тези цитати се отнасят на за делата общо, но за делата по иудейския закон, което е нещо съвсем различно. Самата вяра, според учението на Свещеното Писание, не е само дар Божи (вж. Еф.2:8), но и добродетел – плод на усилията на човешката воля в търсене на божествената правда и закон. Писанието казва, че „Вярата иде от слушане, а слушането – от словото Божие” (Рим. 10:17). Ако вярата не беше плод на усилието на волята, Христос нямаше да постави изисквания пред онези, които искат да изпитат силата на чудесата Му – „ако можеш да повярваш” (Марк 9:23).
Опасно заблуждение на протестантите и техните последователи е убеждението, че личната вяра е достатъчно силна сама по себе си, за да осигури спасение. Вярно е, че всички сме изкупени даром от смъртта и греха чрез Христовата жертва, но по думите на ап. Павел се спасяват само тези, които „с постоянство и добри дела търсят слава, чест и безсмъртие” (Рим. 2:7). Вярата не е само външно съгласие с евангелските истини, но жива и действена сила, която прониква в дълбините на духовната същност на човека – сърцето, ума, волята, и която неизбежно се проявява в добри дела. Вярата е дар Божий, но не може да гарантира спасението, а само му съдейства. Чрез изкупителното Си дело Христос е направил спасението възможно, но ние се спасяваме и с участие на нашата свободна воля - т.е. за спасението са нужни и дела.
Протестансткото учение съвсем погрешно счита оправданието чрез вяра за юридически акт. Подобно на римокатолическото учение то унизява Христовото изкупително дело, лишавайки го от неговото най-голямо благо – обновата на повредената от греха човешка природа. Съвсем логично то повдига следния въпрос – защо Бог Отец не е оправдал нашите праотци и цялото човечество без Христовата жертва? Защо е било нужно Божият Син да се подложи на подобни страдания и кръстна смърт, ако спасението се свежда единствено до снемане на вината от съгрешилите? Защо е било нужно всичко, щом това е можело да стане и външно – единствено чрез един акт на опрощение?
Със своя подчертан юридизъм, протестанството се явява продължител на римокатолическата традиция, въпреки че е възникнало с цел да я преодолее. И до днес то разпространява опасната самозаблуда, че всеки, който вярва, ще се спаси, независимо от делата си. Това вярване има като следствие някои сериозни проблеми в нравствения живот на човека. От една страна гарантираното спасение обезсмисля усилията му за водене на добродетелен живот, а от друга го освобождава от нравствена отговорност. Човек няма как да бъде отговорен за стореното от него зло, след като не по силите му да се бори с него.
Използвана литература:
Дюлгеров, Д.В., Цоневски, Ил.К, Учебник по мисионерство, Фототипно изд, София 1992.
Митев, Доц. Д-р Д., Инославни изповедания, Варна 2003.
|
