|
от: 07.12.2014
Прикачен файл:  Прикачен файл:
В стремежа си да даде свобода и автономност на личната вяра, протестантството си поставило за цел да освободи християнството от вековните наслояванията на католицизма и да го възвърне към най-древната му форма. Това дало отражение както върху неговото вероучение, така и върху богослужебните форми.
Богослужението в протестантските църкви било опростено до краен предел, като стремежът бил да наложат принципи на религиозен живот близки до апостолските времена. Всичко това било своеобразна опозиция на пищните външни форми на богослужение, характерни за римокатолицизма. Така например протестантството не приема смисъла на иконите и основанията на иконопочитанието. В резултат на това в църковните сгради на протестантите няма иконостаси и олтари. Отричането на посредничеството на св. Богородица, светиите и ангелите довело до отхвърляне на молитвите към тях и ролята им в богообщението. Богослуженията на протестантите се извършват на националните езици, а не на недостъпния за вярващия народ латински език, каквато е била практиката на римокатолическата църква. Протестантите не приемат и основанията, според които тя наложила целибат на духовенството. На практика протестанството няма духовенство, в смисъла в който го разбират римокатолици и православни. Стигнало се и до там да се твърди, че монашеството не изразява смисъла на християнския живот и следователно не е необходимо. В резултат на подобно разбиране цялата структура на протестантската църква се демократизирал, като за сметка на духовното в нея проникнали редица светски възгледи и норми.
Специфично е и разбирането на протестантството за светите икони. Според него те са човешки опит за представяне на духовния свят и в никакъв случай не могат да бъдат свещени предмети. Те отразяват мисленето на художника относно изобразяваната личност, и тъй като би трябвало поклонението да се отправя единствено към Бог, а Той е невидим, защото е Дух, иконата може да породи погрешна представа у вярващия. В този смисъл иконата не може да се нарече идол, но би могла да породи погрешни богословски идеи у поклонника. В подкрепа на това становище протестантите посочват втората Божия заповед към евреите, в която се забранява създаването на кумири и изображения на „онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята” (Изх. 20:4-5).
Протестантите не само отхвърлят основанията за изобразяване духовния свят върху иконите, но наричат иконопочитанието от страна на римокатолици и православни „идолопоклонство”. В подкрепа на своята теза против св. икони те посочват думите на Господ Иисус Христос в беседата Му със самарянката: "истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина" /Йоан. 4:23-24/. Тълкуванието им на този текст стига до там да се отрича всякакво външно богопочитание.
Но какво всъщност означава да се покланяш на Бога "с дух и истина"? Дали тези думи на Христос забраняват всякакво покланяне на Бога по телесен начин, както и почитането на свещените изображения? И дали тези, които им се покланят, палят свещи и кандила, и се молят пред тях са идолопоклонници? Нека видим какво ни казва по този въпрос, самото Свещено Писание, върху което протестантите изграждат своето учение.
Да се покланяш на Бога „с дух и истина” означава истински да почиташ Бога, да Го обичаш от цялото си същество и да живееш по Неговите заповеди, бидейки Му верен до смърт. В този смисъл самото Свещено Писание не забранява покланянето на Бога по телесен начин. Всички старозаветни праведници са се покланяли Богу, принасяли са Му жертви и тамян, посвещавали Нему определени места за поклонение. Сам Иисус Христос е продължил тази традиция, като е следвал старозаветните обичаи на култ и богопочитание. Той е обичал да се моли както в Иерусалимския храм, така и в отдалечени места, молил се е и с дух и с тяло – коленичейки с издигнати очи към небето или с наведено лице към земята (вж. Мат. 26:39, Лук. 22:41). Ако покланянето на Бог с дух и истина означава напълно да отречем всички външни форми на богопоклонение, то тогава трябва да отречем не само свещените изображения, но и молитвите, псалмите и славословията, които отправяме не само с дух, но и с думи, а те не са нещо чисто духовно.
Свещеното Писание свидетелства, че Бог никога не е забранявал нито в Стария, нито в Новия Завет външното богопочитание, стига с него да е свързано и вътрешно духовно богопочитание. По същата причина Бог не е забранил правенето на религиозни изображения, а само правенето на кумири, т.е. идолски изображения, които отклоняват човека от истинското богопочитание. Иначе Бог не би заповядал на Мойсей да направи изображения на два златни херувима и да ги постави над Ковчега на завета, в който се пазели двете скрижали с десетте Божии заповеди /Изх. 25:18/.
За нас, православните, иконите са свещени изображения, защото са осветени от благодатта Божия, която почива върху тях. Ние ги отличаваме от обикновените предмети и изображения и това съвсем не е идолопоклоничество, а почит към първообраза, изобразен върху тях. Така както протестантите се отнасят благоговейно към Свещеното Писание, като това влючва и хартията, от която то е направено, така и ние, православните, се отнасяме с благоговение към св. икони. Както те не боготворят хартията, върху която то е отпечатано, така и ние не боготворим дъската и боите, чрез които са изобразени св. ликове.
Много са примерите от Свещеното Писание, които показват, че Бог благоволи към онези, които Му оказват външно почитание. Христос не упрекнал кръвоточивата жена, когато тя вместо да се обърне с молба към Него, решила че ще получи изцеление само като се докосне до края на дрехата Му - "Ако се допра само до дрехите Му ще оздравея" (Марк 5:28) Тя направила това с вяра и Христос вместо да я упрекне в идолопоклонство, похвалил вярата й - "Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси: иди си с миром!" (Лук. 8:48).
Почитанието на светите икони е угодно Богу. Това се потвърждава от факта, че много от св. икони са чудотворни. Наистина неизброими са чудесата, извършени посредством молитва пред иконите, а и не малко от тях Бог е отличил чрез чудото на мироточенето. Последното чудо, което можем да споменем, е мироточенето на иконата на грузинския старец Гавриил (Ургебадзе) канонизиран през 2012 година, в молитвената стая на младо семейство, за което съобщи телевизията на Грузинската патриаршия наскоро. Това и много други чудеса ни убеждават, че не противоречи на Божията воля почитането на свeтите икони, които са изображения на истинския Бог и на Божиите угодници, както и това да палим кандило и свещи пред техните образи, защото Богу е угодно всичко, което правим с вяра, „с дух и истина”.
Иконопочитанието има своя древна история и традиция в Православната църква. Връщайки се векове назад, ние виждаме, че много преди IV век християните са употребявали различни символични изображения, в които бил скрит дълбок духовен смисъл - (Иисус Христос във вид на риба, агнец, пастир; Св. Дух като гълъб, Църквата като кораб, християнската надежда като котва). С тях били украсявани християнските свещени места още от най-ранно време. Доста по-късно, във време на управлението на византийския император Лъв III Исивриец (717-741), иконопочитанието било обявено за вреден за обществото обичай и суеверие. Но на това мнение остро се противопоставила цялата Църква, като на VII Вселенски събор (787 г.) Йерусалимският патриарх отправил послание в защита на иконопочитанието. Окончателно иконопочитанието било утвърдено от събора през 842 г., когато била отбелязана победата над иконоборството и всички ереси, и потвърдени решенията на Седемте вселенски събора. Това събитие се чества и до днес като празник на Православната църква в първата неделя на Великия пост – Неделя Православна, като е известен още като Тържество на Православието.
Източници:
Дюлгеров, Д.В., Цоневски, Ил.К, Учебник по мисионерство, Фототипно изд, София 1992.
Митев, Доц. Д-р Д., Инославни изповедания, Варна 2003.
http://pravoslavieto.org/ikoni.html
|
