|
от: 22.02.2015
Прикачен файл:  Прикачен файл:
След като излага пред римляни истините свързани с Божието домостроителство за спасението на човека, апостолът ги умолява, заради Божието милосърдие и щедрост към тях, да не правят нищо недостойно за званието си. Увещанието на ап. Павел е християните да бъдат мъртви за греха и живи в Христа, съединявайки се с Него в едно тяло, оживотворявани от Св. Дух, Който им се праща в името Христово.
Ап. Павел разкрива истината, че християните представляват части на едно тяло, а това предполага да бъдат единомислени, проникнати от взаимна любов, чувствителни към чуждите скърби и радости – точно както са членовете на едно тяло.
„да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” (Рим. 12:1) Тук ап. Павел разкрива същината на християнския духовен живот, който е не друго, а жертва в името Божие. Докато подзаконната жертва е умъртвяване на жива твар – жертвеното животно, християнската жертва е принасяне в жертва на собственото тяло. В тази жертва има умъртвяване, но няма смърт. Умъртвяват се греха и страстите чрез самопожертвувание за Бога, но това умъртвяване не носи смърт, а истински живот. Ап. Павел го нарича „духовно богослужение”, по подобие на служението в храма, само че тук тялото е и жертва и храм, в който духът непрестанно служи на Бога, подобно на първосвещеник, който предстои пред Божия жертвеник.
„недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум” (Рим. 12:2). Препоръката на ап. Павел е християните да живеят не по нетрайния и променлив образ на този свят, а според „благата, угодна и съвършена воля Божия”. Християнинът трябва винаги да търси коя е Божията воля – не мнимото добро, а онова, което е в съгласие с Божиите заповеди. За да изпълни това, християнинът не трябва да мисли високо за себе си, а „скромно” („в целомъдрие” – според слав. превод). Високоумният е обезумял, т.е. излязъл от ума си, а смиреномъдрият има здрави мисли, затова и се нарича целомъдрен. Сромността трябва да бъде съобразена с дара на вярата, който Бог е дал всекиму – т.е. без никой да се гордее с дарованията, които е получил от Бога. Ап. Павел напомня, че каквито и дарования да имаме, те са ни дадени не заради самите нас, а за обща полза – като на членове на едното тяло. По-нататък апостолът споменава всички дарби, широко разпространени в древната Църква – „служение”, т.е. дарът на всяко духовно дело – учителство, наставничество, дарителство, предстоятелство, благотворителство и т.н. Всяко от тях е нужно да се изпълнява с нелицемерна любов (Рим. 12:9). Между християните не трябва да има завист, въздаване зло за зло или отмъщение – „не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв” (Рим. 12:19). Християните не само не трябва да отмъщават за себе си, но трябва и да отвръщат на злото с добро – „ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го ... Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро” (Рим. 12:20-21). Смисълът на казаното от апостола не е с добрините си да привлечем в по-голяма степен Божият гняв върху враговете си, а да го победим с добро и да го отклоним от злото. „Залягайте за това, що е добро пред всички човеци. Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете с мир с всички човеци” (Рим. 12:17-18). Мирът е ценно благо, но той не може да бъде поддържан на всяка цена, затова и ап. Павел уточнява – „ако е възможно”. Когато става дума за вярата и благочестието, християнинът не трябва да мълчи малодушно, а да защити истината. И при всичко това той трябва да бъде в мир с човека, като води борба единствено с нечестието.
В 13 глава от посланието ап. Павел засяга въпроса за отношението на християните към властите.
„Всяка душа да се подчинява на върховните власти. Защото няма власт, която да не е от Бога” (Рим. 13:1). С тези думи апостолът представя началството като дело на Божията премъдрост. Не началникът, началството е от Бога – казва ап. Павел, затова всеки, „който се противи на властта, противи се на Божията наредба” (Рим. 13:2). Началникът в много случаи се оказва защитник на Божествените закони, затова и ап. Павел казва – „Той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло” (Рим. 13:4), т.е. той е овластен със сила да принуждава тези, които се противят на доброто. Разбира се християните са длъжни да се покоряват на властта не поради страх от наказание, а по съвест. Дори ако някой злоупотребява с властта, с това не накърнява нейното Божествено установление – тя си остава добра Божия наредба. И в края на тази своя беседа ап. Павел отново засяга темата за християнската любов, която се явява изпълнение на закона (вж. Рим. 13:8).
Особено внимателно християнинът трябва да се отнася към „немощния във вярата”. В конкретния случай ап. Павел има предвид някои от повярвалите иудеи, които все още не могли да забравят старозаветния закон и не се осмелявали напълно да го изоставят. Всъщност увещанието на апостола се отнася еднакво и до немощните и до силните. Той прави сравнение между тях и с това показва, че към немощните трябва да се оказва снизхождение, а не да се порицават. Изглежда, че ап. Павел е по-остър към силните, но това е, защото те макар и прави, осъждали немощните – „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада” (Рим. 14:4). Ап. Павел се старае да увери християните, че Бог има грижата за изправянето на немощните, затова противопоставя на това едни християни да унижават други и да ги съдят. „Прочее, нека не съдим вече един другиго, а по-добре съдете за това – да не поставяте на брата си препънка или съблазън” (Рим. 14:13). Ап. Павел отново поставя любовта по-високо от всичко – съвършените във вярата не трябва да злоупотребяват със съвършенството си, но във всичко да тъсят ползата за ближния. „Не погубвай със своето ястие оногова, за когото Христос умря” (Рим. 14:15) – съветва апостолът, като напомня, че Христовата жертва е изкупила всички. Не храната, а правдата ще ни въведе в Божието царство, затова трябва винаги да „търсим онова, що служи за мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19) С това ап. Павел отклонява християните от празни спорове и препирни. Всичко, което човек върши, трябва да го върши с вяра, защото „всичко, що не е от вяра е грях” и „блажен е, който не осъжда себе си за това, що одобрява” (Рим. 14:22-23).
„Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите” (Рим. 15:1) – казва ап. Павел, като напомня изискванията на закона на любовта. Всичко, което човек върши, трябва да бъде в полза на другия, а не за себеугаждане. И все пак най-важно от всичко е единомислието във вярата. Християните трябва да се приемат един друг така, както и Христос ги е приел – и иудеи, и езичници „за слава Божия” (Рим. 15:7).
Използвана литература:
1. Попов, Хр. Изяснителен преглед на апостолските послания и Апокалипсиса, София, фототипно изд., София, 1990.
2. Блаж. Теофилакт, Архиеп. Български, Тълкувание на посланията на св. ап. Павел, Св. Гора, 2003
|
