Изкушенията на Христос в пустинята (Мат. 4:1-14; Марк 1:12-13; Лук.4:1-13)

Непосредствено след кръщението в р. Иордан Христос е отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван. Това събитие е отразено в трите синоптически Евангелия - Мат. 4:1-11; Марк. 1:12-13; Лук. 4:1-13.

От тримата евангелисти единствено ев. Марко споменава изключително кратко за събитието, без да даде почти никакви подробности. И все пак те са, които ни разкриват факта, че Спасителят е прибивавал в изключително сурови условия, обкръжен от диви зверове в продължение на 40 дни, победил е дявола, след което Ангели пристъпили да Му служат (вж. Марк. 1:12-13). Подобно на древния Адам и Христос е в непосредствена близост с дивите животни, които Му се покоряват. Както Адам е подложен на изкушение, което решава съдбата на цялото човечество, така и в лицето на Христос – новият Адам, настъпва второ изпитание за човешкия род. Целта на дявола остава всякога една и съща - да разруши Божието царство, а конкретно тук - да постави препятствие пред изпълнението на изкупителното дело и възстановяването на това царство.

За събитието евангелистите Матей и Лука пишат доста по-подробно, като разказите им взаимно се допълват. От казаното добиваме представа, че Христос отива доброволно в пустинята, а това дава повод на дявола да Го нападне, защото е известно, че той атакува човека най-вече когато е в уединение. Изкушението е предшествано от 40-дневен пост, в който Христос не надхвърлил мярата на Моисеевия и Илиевия пост, от една страна поради смирение, а от друга - за да не даде повод на сатана да помисли, че Той е по-голям от тях. Христос във всичко показва, че е истински Човек и, че неговото въплъщение не е призрачно, а реално.

Христос пристъпва доброволно към предстоящото изпитание, но не прави това самонадеяно. Евангелистите свидетелстват, че Той е доведен в пустинята от Духа (Мат. 4:1). Блаж. Теофилакт вижда във всичко това поука за нас, християните – да не се подлагаме дръзко и самонадеяно на изкушения, да не ги търсим сами, а когато ни постигнат, да ги приемаме със смирение като Божие допущение, спасително за нас. Христос не прави нищо без Духа, затова и бива отведен от Него, за да бъде изкушаван от дявола-клеветник. И тук, както и в рая, той си служи с хитрост и коварство - в рая наклеветява пред Адам Бога, като че уж Той завижда на човека, а тук се стреми да отклони Богочовека Христос от спасителната Му мисия, като Го тласка последователно към греха на пресищането, тщеславието и сребролюбието. По време на земния Си живот Христос е напълно причастен на всичко, което касае човешката природа. Неслучайно тъкмо естественото чувство на глад дава повод на дявола да пристъпи към Него и да Го подложи на първото изкушение.

Относно реда на изкушенията изложен при евангелистите Матей и Лука можем да кажем, че двамата избират различен подход. Ев. Лука сякаш избира последователност, която следва мястото на събитието – при първото изкушение това е пустинята, при второто – планината Нево или Аварим, при третото – самия град Иерусалим, където Христос е поставен на храмовата стряха, като при това градира и изкушенията според тяхното лукавство – от по-лекото към по-трудното. Ев. Матей по всяка вероятност е следвал историческия ред на случилото се, така както го е чул от устата на Самия Христос.

Самото разминаване в реда на описаните изкушения при двамата евангелисти не е от толкова съществено значение. Христос се явява пред тях подкрепян от Духа и даровете, получени при кръщението в р. Иордан. Тримата евангелисти не разкриват точно в какъв вид се е явил пред Христос дяволът, но едно е сигурно – той се е явил външно, видимо за плътските очи, а не като мисъл или психично действие, съзерцавано от ума и усещано от вътрешното чувство. Това се потвърждава и от самия евангелски текст, в който многократно се казва, че дяволът „пристъпва” към Христос, „говори” Му, „възвежда” Го на висока планина, „поставя” Го на храмовата стряха, а накрая изисква истинско поклонение. Всичко това ни говори ясно, че дяволът се явява пред Христос като реално същество, а не като изкусителна мисъл или желание. И все пак в неговото действие има известна градация. Ев. Лука ясно казва, че Христос е бил изкушаван от дявола в продължение на 40 дни (Лук. 4:2) - в продължение на всичкото това време той се е опитвал да Го надвие по невидим начин, но едва накрая, когато физическите сили на Спасителя са значително отслабени, дяволът употребява последните и най-дръзки средства, за да Го победи. Вероятно през всичкото това време вниманието на Христос и всичките Му духовни сили са били насочени към молитвено събеседване с Небесния Отец, а едва накрая съвсем естествено съзнанито Му е било отклонено и към земното. Това е моментът, в който дяволът пристъпва към Него и действа, използвайки естественото чувство за глад на тялото.

Продължителният пост на Христос не трябва да ни изненадва. През всичкото това време Той не е вкусил храна, което потвърждава факта, че духът властва не само над духовната природа на човека, но и над материята. Ежедневният ни опит също свидетелства, че както висшите, така също и не толкова висшите стремежи на нашия дух, са в състояние да отклонят вниманието ни до степен да не усещаме изминалото време и нуждите на тялото ни от сън, храна и вода. През тези 40 дни Христос нито е имал, нито е чувствал нужда от нещо веществено. Той е забравил напълно, или по-точно, не е усещал глад, както се случило при Самарийския кладенец (Иоан. 4:31-34) и в други сходни случаи.

Евангелистите разказват, че дяволът пристъпва към Христос във видим образ, добре известно ни от библейската история свойство както на Ангелите, така и на падналите духове. Изкушенията, на които той подлага Христос са обусловени от склонностите на човешката природа към грях. Гладът бил първото, което дяволът използвал, за да изкуши Христос (Лук. 4:2). Сам по себе си гладът не е осъдителен. Той е резултат от естествената потребност на тялото от храна, свързан е със самия живот, и дори е нещо добро, защото има за цел запазването на живота. В случая изкушението се състои в това, че дяволът подтиква Богочовека да използва чудотворна сила за удовлетворяване естествените потребностите на тялото: „ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове” (Мат. 4:3). С тези думи дяволът едновременно ласкае, призовавайки Го да изяви чудотворната Си сила, а от друга страна Го подтиква да извърши нещо зрелищно и напълно излишно, поради недоверие към Бога и Неговата грижа за човека. Предложението му само на вид е невинно, а в същността си е богоненавистническо и вероломно. Дяволът не вярва в Бога, но дава вид, че е готов да се преклони пред Неговите чудеса. Божият Син отхвърля това изкушение категорично, като си служи с думи от писаното слово Божие – „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Мат. 4:4). С тези думи Христос показва Своята преданост към Бога и Неговото слово, както и съзнанието, че е дошъл да изпълни Божията воля, а не Своята. Несъмнено Христос ясно е разпознал в него лице враг на Бога, който иска да Го отклони от изпълняване на Неговата воля. Той побеждава изкушението като решително отхвърля всяка воля, която няма за източник Бога. Дяволът се стреми да Го подмами към пресищане, с прекомерна грижа за нуждите на тялото (все пак, за да се нахрани Му е бил нужен само един хляб), но също и към славата на евтин чудотворец, Който може насити гладните и лесно да си спречели последователи. В това привидно добро предложение има дяволска уловка – да Го склони да търси Своята слава и да насочи силите Му не в това, за което Го праща Отец. Отговорът на Христос, разкрива колко добре знае Той волята на Своя Отец. Главното, от което се нуждае човек е не телесната храна, а такава, която може да насити душата му. Мисията на Христос е да нахрани гладуващите и жадуващите за правда, както и да изпълни Божията воля, затова Той няма нужда от земна слава или от признание пред хората. Думите, които цитира Христос, принадлежат на Моисей и напомнят за чудодейното нахранване на евреите с манна – истинският небесен хляб, който задоволява всяка нужда на човека (Втор.8:3). Тези са били изречени за поука на народа, който винаги и във всичко трябва да се покорява на Божията воля, с пълна вяра и без никакво съмнение, защото Бог е силен да се погрижи и за най-естествените потребности на тялото и без хляб (в случая с манна). Христос отхвърля изкушението като проявява непоколебима вяра, търпение и доверие в Бога.

Второто изкушение, според реда, който следва в разказа си ев. Матей, отново изисква от Христос да прибегне до чудо. Този път дяволът завежда Божия Син в светия град Иерусалим, поставя Го на страничното крило на храма и Го призовава да се хвърли долу, за да изпита дали Бог ще Го спаси чрез Ангелите Си: „Ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си”(Мат. 4:6). След като не е успял да склони Христос да извърши чудо, за да задоволи нуждите на тялото Си, дяволът се опитва да събуди у Него тщеславие, подтиквайки Го към нещо безумно и зрелищно - да се хвърли от храмовата височина пред събралия се народ, и като принуди Бог да извърши чудо, да се прослави като Божий Син. В този случай дяволът действа още по-убедително, като си служи с думи от Писанието. Казаното в свещените книги наистина не подлежи на съмнение, но и не се нуждае от доказателства. Христос и този път отхвърля предложението на дявола, като направо го нарича изкушение. „Писано е също: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего” (Мат. 4:7). На думи от Писанието Христос отговаря също с подходящи думи. Божията помощ е обещана на праведника, но не за да бъде изкушаван с нея Бог да покаже силата Си. Христос категорично отхвърля изкушението, което би Му донесло бърза слава. Дори в този случай прави впечатление, че Той отговаря на изкусителя с кротост и смирение, без гняв или презрение.

Дяволът обаче става все по-дързък в изкушенията Си, като разкрива докрай своята богоборческа същност. Той предлага на Спасителя власт над всички земни царства, като в замяна изисква поклонение – т.е да бъде признат вместо Бог, а Богочовекът Христос да изпълнява неговата воля, не волята на Отца. „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш”.(Мат. 4:9). Това искане преминава всички граници и предизвиква у Христос свещен гняв: „Махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш” (Мат. 4:10). Божият враг е напълно разобличен, а изкушенията му – отхвърлени категорично. Поради своята гордост той счита земните царства за свое владение и света за своя собственост, затова мами всички сребролюбиви и властолюбиви, че покланяйки му се, ще имат всичко това. Христос се разгневил на това, че дяволът си присвоява онова, което принадлежи само на Бога, Творецът и Владетелят над всичко видимо и невидимо Комуто единствено се полага поклонение и слава.

Последното изкушение е и с най-голяма сила. Дяволът поставя Христос на висока планина, която до днес носи името „Планината на изкушенията”, като показва пред Христос красотата, богатството и земната слава на всички царства: „Тебе ще дам властта над всички тези царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; и ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое” (Лук. 4:6-7).

Едва ли има нещо по-справедливо от това Бог да владее над всичко съществуващо като пълновластен негов Господар. Това право наистина се полага и на Божия Син. В пророческите писания Той е наречен Цар, праведен и милостив, Който ще управлява народите със справедливост, но Неговата власт идва не от дявола, а от Бога, Който Го е помазал и Му е обещал: „Аз помазах Моя Цар над Сион, Моята света планина ... искай от Мене, и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко до край земя – за Твое владение” (Пс. 2:6,8).

Използвана литература:
1. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български – „Тълкувание на Евангелието. Част 1 и 2”, изд. „Св.вмчк Георги Зограф”, Св.Гора, 2003.
2. Попов, Хр. Ръководство за изясняване на Четириевангелието и книга Деяния апостолски, София, 1991.