Мисията на Христос сред езичниците

Прикачен файл:

Прикачен файл:

„Моята храна е
да изпълнявам волята на Оногова,
Който ме е пратил,
и да извърша Неговото дело”

Всяко нещо, което Христос върши има определена цел, подчинена на главната Му мисия – делото, за което е пратен от Отца. За Него в пълна сила се отнасят думите, казани от прор. Исаия – „както дъждът и снегът пада от небето и там се не връща, но напоява земята и я прави способна да ражда и произрастя... тъй и Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява, що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил” ( Ис. 55:10-11). Христос проповядва, обикаляйки земите на Галилея и Иудея, с разбирането, че времето Му е кратко – „Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи” (Иоан. 9:4). Мисията Му е насочена преди всичко към богоизбрания народ, затова при всеки удобен случай Той не пропуска да изтъкне – „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (Мат 15:24), а и на учениците Си заповядва – „по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте; а отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев”(Мат. 10:5-6). Това съвсем не означава, че мисията на Христос не включва спасението на всички.

Евангелските текстове ясно показват, че в проповедническата Си мисия Христос не избягва общуването нито с явни грешници, нито с езичници и със самаряни. Много от чудесата му са свързани именно с изцеление на езичници и с привличането им към словото Божие. И все пак Божието дело изисква най-напред Израил да чуе Евангелието и да го отхвърли, преди то да бъде проповядвано на езичниците. А в очите на иудеите езичниците, и особено самаряните, са презряни и недостойни за общуване. И все пак, въпреки това разбиране, Христос показва и към тях на дело истинска любов и милост. Това личи най-ярко при беседата на Христос със жената от Самария, както и при чудото с изцеляването дъщерятата на ханаанката.

Въпреки, че Христос отправя към учениците Си строга заповед да не общуват с езичници и самаряни (Мат.10:5-6), виждаме как по време на пътуването им през Самария на път за Галилея, Той беседва с една жена-самарянка при Якововия кладенец край Сихар. От разказа на ев. Иоан по нищо не личи Христос да е търсил повод да беседва с някой от самаряните. Той се спира до кладенеца край пътя на пладне – час, в който никой не идва да налива вода. С изключение на една презряна и от своите си жена, която избира именно този час, за да избегне повода за среща с хора и за одумване. Случва се така, че тя среща при кладенеца не кой да е, а мъж - иудеин, пророк, Който се оказва, че е Месия. За Христос пък самарянката е от овците от другата кошара, които трябва също да приведе към стадото (Иоан. 10:16). Тя не е от избрания народ, но Христос не проявява към нея свойственото за иудеите презрение, а напротив – изненадващо не само започва разговор, но и я моли за помощ, като казва: „Дай ми да пия”. Самарянката очаквала всичко друго, но не и уважение и внимание от един иудеин, затова като искала да изясни това Го пита: „Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните)” (Иоан. 4:9) Недопустимото на пръв поглед вече се е случило – иудеин разговаря със самарянка – жена и то блудница, като причина за това е проявеното от Христос смирение и себеумаляване. За времето, в което живее Христос, това е равнозначно на преодоляване на бездна и е по силите единствено на Божествената любов. Христос провежда с нея не обикновен разговор, беседа по религиозни въпроси – също недопустим за онова време разговор на обществено място между непознат мъж и чужда жена. Според изискванията на тогавашното общество жената е можела да бъде поучавана от мъжа си по религиозни въпроси само в дома им. Това грубо нарушаване на тогавашния етикет навежда самарянката на мисълта, че пред нея стои необикновен човек - проповедник или пък пророк, което й дава смелост да Му зададе въпроси, които силно я вълнуват.

За разлика от другите събеседници, с които общува Христос – фарисеинът Никодим, Натанаил или останалите апостоли, самарянката се намирала в пълно религиозно невежество. Какво е можела да знае тя за Божиите обещания, след като от старозаветните книги самаряните признавали единствено Моисеевото Петокнижие, „обогатено” с местни предания и обреди, като например поклонението на планината Гаризим. Изразът „жива вода”, който Христос използва, няма как да й напомни за пророческите думи от книгата на пророк Исаия, които са добре познати на иудеите. Тези думи препращат конкретно към месианските времена, когато людете ще черпят вода от извора на спасението – т.е от Христос (Ис. 12:3). По тази причина думите на Непознатия за „живата вода” предизвикват съвсем друг интерес у жената, породен от конкретните й нужди. Тя силно иска да има вода в изобилие, за да не идва на извора и така да избегне постоянния срам от срещата си хората. Самарянката чува думите на Христос, но не всичко от тях, а само това, което я вълнува най-много - „Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя” (Иоан. 4:15). Стремежът й не е продиктуван от духовна жажда за Божествено познание. Тя не е възприела думите за водата, която ще стане в нея извор на жива вода, която тече в живот вечен (Иоан. 4:14), а е привлечена все още към земното и временното – към „жива вода” в смисъл на течаща, чиста, живителна вода.

След тези думи разговорът придобива съвсем друга насока. Христос се открива пред самарянката като Пророк, който познава добре човешките тайни. Той изважда на показ и нейния вътрешен живот, с което предизвиква у нея дълбока промяна. При все че водела безпътен живот, у нея не било потъпкано съвсем усещането за нравственост. За това ни говори фактът, че тя се стреми да се скрие от хората и от техния присмех, вместо да носи позора си гордо и без смущение. Въпросът на Христос насочва вниманието й към самата нея – коя е тя и дали е достойна за дара, който й предлага Христос. Съвестта на самарянката веднага заговорила, но и тя, подобно на Ева при грехопадението, понечила да излъже, вместо да признае греха си. А Христос вместо да й каже дирекно - „ти лъжеш”, казва друго – „ти казваш истината”. Така Той я изобличава, но с такива думи, че да не я отблъсне от Себе Си. Жената, която се страхувала от хората, от техните думи и мнения, още повече се изплашила от думите на Мъжа, Който се оказал Пророк, откривайки й всичко, което се опитвала да скрие от Него. Христос не я осъдил, а само я заставил да застане очи в очи с истинската святост в Негово лице. И това извършило с нея чудото на вътрешната промяна и се оказало по-силно и от хиляди изречени думи.

От разговора по-нататък става ясно, че Христос не отблъснал самарянката, но и я удостоил да чуе възвишеното Му учение за поклонението на Бога с дух и истина. Въпреки религиозното си невежество, самарянката все пак била чувала за Христос и очаквала, както и всички други Неговото идване. Тя знаела, че Месия ще възвести истината и ще разреши всички религиозни спорове между хората – „Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести” (Иоан. 4:25). Тези нейни думи дали на Христос основание, да й се открие като истински Месия – „Аз съм, Който говоря с тебе” (Иоан. 4:26). В тези думи се съдържа истинска сила, равна на тази, с която Бог се открил на Моисей при планината Хорив, казвайки – „Аз съм вечно Съществуващият” (Изх. 3:14) или тогава, когато му се открива в Синай сред гръм и мълнии. Самарянката оставя всичко, дори стомните с вода, за която е дошла при кладенеца, и отива без страх в града, за да разкаже на всички, че е видяла Месия.

Дошлите по това време ученици били стъписани от беседата на Учителя им с непозната жена, но никой от тях не посмял да Го попита гласно – „какво искаш, или какво приказваш с нея?” (Иоан. 4:27). Те знаели, че всичко, което говори или върши Той е правилно, затова и не Го разпитвали много. Още по-голямо удивление у тях предизвикали думите Му, че не се нуждае от храна и, че Негова храна е да изпълнява волята на Оногова, Който Го е пратил и да изпълни Неговото дело (Иоан. 4:34). С тези думи Христос донякъде дал отговор на въпроса, който ги вълнувал. Той искал да им покаже, че като Син Божий Той постоянно е зает с делото на благовестието – дори тук, докато почива при Якововия кладенец, Той не престава да привлича души и да ги напоява с живителната вода на Божественото учение. Като им показва узряващите класове по нивите, Христос насочва вниманието им към времето, когато проповядването на Божественото учение ще бъде и главно тяхно дело – времето за жътвата е близо, а те са призвани да пожънат това, което друг е посял (Иоан. 4:35-38).