Извеждане на израилтяните от Египет

Прикачен файл:

Прикачен файл:

Египет е страна, тясно свързана с много от библейските събития - едновременно е синоним на изобилие и земно охолство, а така също и на страдание и робство. Египет се оказва госпоприемна страна за библейските патриарси и техните потомци - по време на пребиваването си в Египет патриарх Авраам придобива огромно богатство, а синовете на Иаков намират препитание в дните на всеобщ глад, но по-късно тя става за тях извор на голямо страдание.

Историята на египетското робство на евреите и извеждането им от Египет може да се обобщи с няколко думи така - след като патриарх Иаков и синовете му се заселват в Египет изминават почти 400 години, по време на които потомците им се умножават и живеят охолно, до момента в който се възцарява фараон Рамзес и отношението към тях става като към роби (Изход 1:8). Фараонът предприема своеобразен геноцид към тях като народ, което предопределя и по-нататъшните събития описани в книга Битие. Бог избира Моисей за водач на Своя народ и показва на фараона силата Си чрез велики чудеса, като го поразява с 10 наказания (Изх. Гл.11-14) - първоначално насочени срещу земята му, а след това към египетските първородни, за да го принуди да ги пусне свободно да поемат пътя към Обетованата земя. Злата воля на фараона е съкрушена привидно, защото той се впуска да ги преследва отново докато преминават по сухо Червеното море. В резултат на поредното Божие чудо фараоновите конници с колесниците им са потопени от събралите се отново морски води. В началните стихове на Изх. 15 глава Мойсей и израилевите синове изпяват една песен-възхвала на това събитие – „Възпейте Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли в морето. Господ е моя сила и моя слава. Той ми стана спасение. Той е мой Бог, и ще Го прославя; Бог на баща ми, и ще Го превъзнеса... Колесниците на фараона и войската му хвърли Той в морето, и отборните му военоначалници потънаха в Червено море... Твоята десница, Господи, се прослави със сила; Твоята десница, Господи съкруши неприятеля. С величието на славата Си Ти повали въстаналите против Тебе... Кой е като Тебе, Господи, между боговете? Кой е като Тебе, величествен със светост, многопочитан с похвали, творец на чудеса?.... Когато конете на фараона навлязоха с колесниците му и с конниците му в морето, Господ обърна върху им морските води, а израилевите синове минаха през морето по сухо” (Изх.15:1-21) Тази песен е известна като песента на пророчица Мариам – по-голямата сестрата на Моисей и Аарон, която я изпълнява заедно с жените израилтянки в съпровод с тимпани и хора. След като водите на Червеното море се събират отново, пътят на преследвачите се оказва затворен, както и пътят на израилтяните за връщане в Египет. Пред тях се открива единствено пътя към Ханаан и Обетованата земя.

Библейският разказ в книга Изход ни предлага не само историческо проследяване на събитията, касаещи излизането от Египет, но и важни духовни уроци, защото, по думите на ап. Павел, „всички тези неща им се случваха, за да служат за образи, а бяха написани за поука нам” (1 Кор. 10:11). Последвалите събития показват, че за богоизбрания народ пребиваването в Египет се оказало пагубно в духовно отношение. Споменът за робството и злия фараон били бързо забравени на фона неизвестността пред бъдещето и несгодите в пустинята – глад, жажда, скитнически живот. Човешката немощ – физическа и духовна, се проявила у тях в пълна сила, като мнозина започнали да роптаят срещу водача си Моисей, като в същността си техният ропот бил насочен срещу Самия Бог и Неговия промисъл. Мнозина ги теглело обратно към Египет, към земното благополучие, обилната храна и сигурния подслон, като те казвали: „по-добре е да сме в робство у египтяни, отколкото да умрем в пустинята” (Изх. 14:12).

Извеждането от Египет се оказало изпитание, непосилно за техния плътски ум, пленен от земното и вещественото, в резултат на което те се оказали недостойни да получат Божиите обещания за „земя, дето мед и мляко” (Изх.3:8), както и да бъдат велик и силен Божий народ между всички останали. Израил се оказал пред съдбовен избор – напред към Обетованата земя или назад – обратно към Египет и земята на робството. В духовен смисъл Египет и Обетованата земя са противоположни категории. Египет е синоним на земните наслади и робството, както Обетованата земя е символ на освобождението и небесните блага – образ на покоището, към което Бог иска да преведе Своя народ. Пътят на евреите до Обетованата земя не е лек. Те тръгват от Египет на 14 ден от месец нисан според еврейския лунен календар, след нощта, в която Бог поразил египетските първородни. Това събитие е наречено „песах” (Пасха), т.е. „преход”, „преминаване”, „изход”. По Божия заповед Моисей го установява като централен празник в еврейския календар – да напомня на тях и на следващите поколения за излизането от Египет, четиридесетгодишното им скитане през пустинята, освобождаването им от робство и влизането в Обетованата земя.

Библейските събития описани в книга Изход придобиват съвсем други измерения, когато се разглеждат в светлината на християнството. Първоначално апостолите, а в по-късно време и знаменитите отци и учители на Църквата разясняват смисъла на това странстване в пустинята на път за Обетованата земя, като му придават дълбок духовен смисъл. Подобно на евреите в Египет, притеснявани от фараона, така и човешката душа страда от робството на страстите. Св. отци наричат „духовен Египет” състоянието, в което тя е угнетявана от страстите и им служи. Авва Доротей казва: „Докато грешим и на дело следваме страстите си ... се намираме още в Египет, заети сме с правене кирпич за фараона. А ония, които правят кирпич, винаги са наведени надолу и гледат в земята. Така и душата ни, пленена от дявола и вършеща на дело грехове, винаги мисли за земното и върши земното. Градовете, които израилтяните построили на фараона – Питом, Раамсес и Он (Илиопол) са сластолюбието, славолюбието и сребролюбието, от които произлиза всеки грях. Бог изпратил Моисей да изведе народа от Египет, но фараонът още повече ги обременил с труд. Така и дяволът, когато види, че Бог е готов да освободи душата от страстите, още повече я обременява със страсти и силно я атакува. Фараонът се съгласил да ги пусне, при условие, че оставят в Египет своя добитък (символ на разумните помисли), така че чрез тях после да ги привлече обратно”. Но Бог изискал от тях да вземат не само своя добитък, но и златните и сребърните вещи от египтяните (символ на чувствата), защото те също не трябва да работят за врага. Смисълът на всички тези изисквания, наложени от Бог чрез Моисея, следва да покаже, че човек, докато не обикне Бога изцяло – с всичкия си разум и сърце, той не е в състояние да се освободи от властта на дявола (Авва Исаия). Историята на освобождението на Израил от омразното египетско робство се повтаря с всяка човешка душа по време на духовното й странстване на земята по пътя към небесното отечество. Бог не изоставя Израил, но всякога е с него – Той им изпраща Моисей, Той отстранява враговете им, Той ги пази и направлява денонощно - „не дреме и не спи, Който пази Израиля” (Пс. 120:4). Така е и с човешката душа – Бог най-напред я обиква, привлича я към Себе Си и я води със силната Си ръка към жадуваното спасение. Преди да въведе Израил в Обетованата земя, Бог го води през пустинята – т.е през място на скръб, утеснение и подвиг. „Пустинята – казва св. Теодор Студит, е подвижническият и прескръбен живот, който преминава всяка душа, докато стигне Обетованата земя. И никой от онези, които са обърнали сърцето си към Египет, не я достига, но оставя костите си в пустинята”. В книгата на Блаж. Иоан Мосх „Духовни полета” намираме един поучителен разказ, в който духовният наставник утешава своя ученик, обхванат от духа на унинието (т.нар. чувство на безнадеждност за спасение) с думите: „Макар и да не достигнем Обетованата земя, за нас с тебе е по-добре да оставим костите си в пустинята, отколкото да се завърнем в Египет”.

Изкушенията са неразделна част от пътя на тези, които търсят спасение, защото както ни предупреждава книга Премъдрост на Иисуса син Сирахов, „кога пристъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушение” (Сир. 2:1). Израилтяните многократно били изпитвани от Бога с различни изкушения – на изпитание била подлагана тяхната вяра, смирението, търпението, доверието им в Бога. Вместо да проявят тези добродетели, те проявили малодушие, нетърпение и недоверие в Бога, които ги довели до ропот и богохулство. В Изх. 17:7 изкушавайки Господа израилтяните се питали: „Дали е между нас Господ, или не?” В резултат на маловерието им израилтяните били нападнати от амаликитци, станали символ на противниците на вярващите в Бога през всички времена. В битката с тях Бог на дело показал, че Сам Той с невидима ръка воюва с враговете им и ги побеждава, защото е с народа Си. Молитвено вдигнатите ръце на Моисей се оказвали решаващи в битката – когато вдигнел ръце нагоре, побеждавали израилтяните, когато ръцете му се отпускали към земята, амаликци надвивали (Изх. 17:11), затова се наложило Аарон и Ор да подпират ръцете му и те останали така до залез слънце, когато битката била прекратена. Християнските подвижници, имащи богат опит в духовната борба наричат „духовен Амалик” унинието. Битката с него е незибежна за всеки, който се отдалечи от духовния Египет с неговите съблазни и утехи. Ето какво казва в тази връзка авва Исаия: ”Името Амалик означава униние. Защото, когато човек започне избягва желанията си, остави греховете и прибегне към Бога, тогава унинието първо започва да воюва против него, желаейки пак да го върне при греховете му”. Като надеждно средство против унинието, св. Отци препоръчват прилежната молитва към Бога, въздържането от грехове и телесните трудове. Борбата с Амалик (унинието) е тежка, но в резултат на нея човешката душа на дело разбира, че Бог е верен помощник в тази борба „от рода в род” (Изх. 17:16).

Във време на страстването в пустинята Бог се грижел за народа Си – осигурявал му храна и вода, и то не каква да е храна, а „небесен хляб” – „манна”, която произлязла по Негова воля заради тях. И водата, която пиели не била обикновена, а такава, която Бог направил да бликне от твърда скала. Тази храна и вода с пълно право могат да бъдат наречени духовни, защото произлизат по Божия воля с цел да усилят вярата им. Тази мисъл изрича и ап. Павел, когато казва за израилтяните: „Всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос” (1 Кор. 10:3-4). Благата, които израилтяните получили от Бога в пустинята, са предобраз на духовните дарове, които ние, християните, получаваме. Манната е предобраз на „хлябът, който слиза от небето” (Иоан 6:50), т.е на Христос, Който отдава Себе Си за храна на вярващите в тайнството Евхаристия (Причащение). Водата, бликнала от скалата, е предобраз на Светия Дух, Който получаваме чрез Христос и Който се излива изобилно върху всички нас.

По време на странстването в пустинята Бог съпровождал израилтяните във вид на огнен и облачен стълб, който стоял над скинията (подвижния храм), по чийто знак те тръгвали на път или оставали на едно място по-продължително време. Въпреки този неоспорим знак, че Бог е с тях и ги води, израилтяните много пъти дръзвали да Го изкушават. При все, че имали храна и вода в изоблие, те поискали от него месо, подобно на това, което яли в Египет – „Защо ни изведохте от Египет, та да измрем в пустинята: тука няма нито хляб, нито вода, а на душата ни омръзна тая лоша храна” (Числ. 21:5). Заради ропота им против Моисей и против Бога, ги застига и справедливо наказание – явяват се отровни змии, които ги хапели и доста от тях измрели. За да спаси тези, които се разкаяли и искали да се обърнат към Бога, Моисей издигнал изображение на медна змия върху висока върлина, и всеки, който поглеждал към нея с вяра, се изцелявал. Символичното значение на медната змия разяснява Сам Господ Иисус Христос в беседата си с Никодим – „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне и Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен” (Иоан. 3:14-15). За християните св. Кръст и п вярата в ного имат същото спасително значение, затова и авва Исаия ни съветва така: „Всеки път, когато змията (Божият враг) влее в нас своята отрова, нека побързаме да погледнем към Възлезлия на Кръста”.

Със скърби и изпитания Бог възпитавал духовно израилтяните по време на 40 годишното им странстване в пустинята, като останал верен на обещанието Си, че в неговия край не ще остане нито един от тях, който да си спомня робството.