|
от: 12.02.2017
Прикачен файл:  Прикачен файл:
В няколко поредни недели, предшестващи началото на Великия пост – Неделята на блудния син, Неделя Месопустна и Неделя Сиропустна, важно място в реда на православното богослужение намира Пс. 136 – „При реките вавилонски”. Той има подчертано покаен характер и е свързан с един определен исторически момент от историята на евреите. Това е времето, в което вавилонците, предвождани от Навуходоносор ІІ, превземат Палестина (586г.пр.Р.Хр), разрушават Иерусалим и отвеждат част от жителите на Иудейското царство в плен. Вавилонският плен на евреите продължава до 539 г.пр.Р.Хр, когато персийският цар Кир ІІ унищожава царството на вавилонците и позволяван на изселените евреи да се завърнат отново в земите си.
Историята на вавилонския плен на евреите има изключително важно духовно значение, защото се превръща в инструмент на Божия промисъл – едновременно наказание за греховете, вразумление и възраждане на вярата. Псалом 136 описва как в резултат на пленничеството, насилствено изселени от свещената земя и отдалечени от Иерусалим, иудеите оплакват в молитви своята тъжна съдба и плачат за Сион.
В Свещените Книги град Вавилон има особено място. В Стария Завет той е един от най-главните и значими градове - важен икономически, политически, културен и религиозен център на Древна Месопотамия, първият мегаполис. Името му се произнася - „Баб-илу” или „Баб-или”, като означава „врата на набето” или „врата на боговете”. В книга Откровение Вавилон е наречен „велик град”, което е признание за огромната роля, която има в живота на народите. Славата му е с обратен знак, а прор. Исаия предрича гибелта му, като го сравнява със Содом и Гомор (вж. Ис. 13:19). Вавилон от край време е символ на богоборство и безнравственост, на човешка суета и гордост, на отчужденост от Бога и ближния. Още от времето на апостолите той е успешно заместен от Рим – новия Вавилон и столица на езическата империя. На Вавилон се противопоставя Иерусалим - Божият град, център на религиозно поклонение на всички, които вярват в единия Бог. В книга Откровение Вавилон е представен образно като жена облечена в пурпурна (царска) дреха, носеща чаша пълна с нечистота и всякаква мерзост.
Псалом 136 изобразява тъжната картина на скръб по родната зема и свободата, както и на копнежа по Бога и мястото на истинското поклонение на Неговата слава – град Иерусалим. Като пленници иудеите са заселени извън пределите на градовете, обикновено в пустинни места, където пребивават уединено край реките и оплакват своята участ в молитви и сълзи. Св. Иоан Златоуст намира тяхната съдба и наказанието им от Бога за справедливи. Това Божието наказание обаче не произлиза от гняв, а е промислително, имайки за цел тяхното вразумление и спасение. И наистина виждаме, че иудеите, намиращи се далеч от родната земя, от Иерусалим и храма, лишени от възможност да служат на своя Бог, както повеляват Неговите наредби, осъзнават своята окаяност и със скръб си спомнят за времената на радост и охолство. „Седнали край реките (потоците на река Ефрат) и разсъждавайки за запустението на своя главен град, проливали много сълзи, подобни на речни потоци” (Теодорит). Законът позволява само на едно място – в Иерусалим, да се извършва богослужение и да се възнасят песни Богу, затова и инструментите им – псалтири и гусли, стоели окачени (и скрити) в клоните на върбите. Свещениците и левитите ги взели от храма, когато напускали Иерусалим, за да им напомнят за Бога, но тук, в чуждата земя, те още повече ги натъжавали, напомняйки им за загубеното. От край време Вавилон е символ на преходния и измамен свят, а Библията превежда името му като „смешение” (т.е „смесване”). Вавилонските реки, за които говори Пс. 136, Методий Патарски нарича течението на страстните помисли, които довеждат до смущение душата, а върбите той възприема като чистотата и целомъдрието, които удържат душата от смесване със света и тление. Първите няколко стиха на този псалом могат да се разбират и по друг начин – Сион и Иерусалим са раят, нашето първо отечество, а Вавилон е този свят. Реките му са непостоянните дела на този живот. Като ставаме пленници на бесовете, ние сме прогонени от рая и сме достигнали до смешение с този свят. Затова трябва винаги да помним предишния блажен живот и да молим Бога да ни върне отново в него, като ни освободи от тази страна на изгнание.
Евреите, които стоят край водите са образ на съгрешилите и подмамени от Вавилон, които са дошли на себе си, и разсъждавайки за преходността и непостоянството на делата на този живот, плачат и ридаят за своето падение (Евсевий). Вавилонците искат да чуят от тях песните, които са пеели в Иерусалим – „там нашите пленители искаха от нас песни” (Пс. 136:3) (на слав. – „там ни питаха за думите на песните ни”), по думите на Теодорит, „за да се присмеят на светите и божествени неща”. Евреите обаче отказват да разкрият пред тях възвишените божествени неща. Законът забранява това, като впрочем и в Евангелието се казва – „не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините” (Мат.7:6). Въпреки, че са пленници на греха, иудеите помнят закона на своя Бог. Докато са били на своя земя, те са го потъпквали с нехайство, но тук си спомнят за него и го пазят стриктно. Един от тълкувателите казва, че иудеите не пеели на вавилонците песни по няколко причини – преди всичко, защото извън Иерусалим не било позволено да се извършват празници и чествания с псалми и песни, а също и защото на този, който е отпаднал от заповедите, не прилича да ги проповядва, а е позволено само да се кае за тяхното неизпълнение, според думите на Пс. 49:16-17 – „А на грешника Бог говори: защо проповядваш Моите наредби и влагаш в устата си завета Ми, а сам мразиш наставлението Ми и хвърляш зад себе си думите Ми?”. Св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст в тълкуванието си твърдят същото – „Когато сме отведени във Вавилон и в злото греховно смешение, не можем да пеем божествената песен, защото сме на чужда земя. И докато сме поробени от греха, по-тягостен от всички другоплеменници, не ни е позволено да говорим нищо божествено, дори да имаме инструмента на словото, както те тогава са имали псалтири и гусли. А когато се завърнем към добродетелта, сякаш в Иерусалим, като съставим от себе си или в себе си нова и песен и живот, ние ще пеем нова песен”.
По-нататък от текста на псалома разбираме, че покаянието на иудеите е непресторено, а скръбта им по родната земя и храма – дълбока и искрена. Следващите псаломски думи показват накъде са били насочени мислите и копнежите им - към светия град Иерусалим. За него плачат и скръбят пленените, като казват: „Ако те забравя, Иерусалиме, - нека ме забрави десницата ми. Нека прилепне езикът ми в небцето ми, ако те не помня, ако не поставя Иерусалим начело на моето веселие” (Пс. 136:5-7). Какво означават всички тези клетви? Те изразяват готовността им да се лишат от силата на словото и действието (езикът е служебно оръдие на словото, а десницата на делата). Предвид важността на едното и другото, това са много силни клетви, затова и св. Иоан Златоуст ги дава за пример: „Да чуем това и да се вразумим, защото както те, когато изгубили земния Иерусалим, започнали да го търсят, така и мнозина от нас ще повярват тогава, когато изгубят горния Иерусалим.. иудеите имали надежда да се завърнат, а ние, когато се лишим от въжделения град, няма да можем да се завърнем отново... Затова така трябва да устроим този свой живот, че да не бъдем изгнаници от горния град”.
Докато в предходните стихове, иудеите изразяват своето покаяние и дават обещание да пазят закона и да помнят Божиите заповеди, следващите стихове звучат като молба - Бога да даде възмездие на Вавилонското царство, на самия град Вавилон, както и на Едомовите синове, които са помогнали те да бъдат поробени. В случая синове Едомови са наречени арабите и идумейците, които по силата на своя произход са в родство с иудеите – като потомци на Исав (Едом), а във войната са помагали и насърчавали вавилонците да рушат Иерусалим и да отвеждат жителите му в плен. Иудеите сякаш казват на Бога: „Припомни им, Господи, и въздай праведно наказание за това, че въпреки родството си с нас, станаха по-непоносими от враговете и неприятелите ни заради завистта си към нас”(Монах Е. Зигабен).
Обръщението „дъще Вавилонска” в следващия стих се отнася до самия град Вавилон – столицата на Вавилонското царство. Изисква се справедлив съд за стореното, а думите на прор. Давид са и пророчески, защото предвиждат близкото унищожение на Вавилон от войските на персийския цар Кир ІІ, който в 539 г. пр. Хр. завладява Вавилонското царство и позволява на иудеите да се завърнат в родината си. „Горко ти, Вавилоне, заради бедите, които ще те застигнат” – казва св. Иоан Златоуст. Псалом 136 продължава така: „Блажен, който ти отплати за туй, що си нам сторила!” (Пс. 136:8). Искането за справедлива отплата е напълно разбираемо, но казаното в последният стих презизвиква известно недоумение у благочестивия читател: „Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци” (Пс. 136:9). Тук гневът на иудеите се разпростира не само върху вавилонските жители, но и над техните невръстни деца. На нас, които сме възпитани в кротост и всеопрощение, според изискването на Евангелието, тези думи ни поразяват със своята жестокост и безчовечност. Възможно ли е кроткият и смирен цар Давид да произнесе такива думи и да нарече детеубиеца „блажен”? Ясно е, че тук трябва да търсим друг, скрит смисъл. Нека да видим как са разтълкувани тези стихове от св. отци.
Под „Едомови синове” се разбират бесовете, които заповядват един другиму до основи да ограбят богатствата на нашата душа. Под „Вавилон” се разбира безчестието и грехът, които опустошават и покоряват благочестието и добродетелта, затова и всеки, който ги изтреби е блажен. По отношение на казаното дотук не може да има никакво възражение, защото всичко е справедливо. Логично е, след като „Вавилон” е символ на греха и безчестието, „вавилонски младенци” да са начатъците на греховете и безчестието – т.е. помислите, който подбуждат у нас греха и всяко зло. Това е и тълкуванието на този стих според св. отци. Онзи, които иска да унищожи греха в себе си, трябва да унищожи още в зародиш и помислите, които го предхождат, за да не даде възможност на злото да закрепне и превземе душата. Според казаното в Пс. 136:9, вавилонските младенци трябва да бъдат избивани не как да е, а „о камък”. Ето какво казва св. Кирил за смисъла на последните няколко стиха на псалома – „Ако Вавилон е наистина смешение... т.е. престъпление на неспокойния и неутвърден ум, или по-точно казано умът, който е дошъл в смешение, сливане и сякаш е упоен от многократното отклонение в злото. Защото душата отначало идва в смущение и тогава вече извършва греха на дело”. Св. Доротей доизяснява това със следните думи: „Грехът е наречен окаян, защото не съществува и няма истинско битие, а получава съществуване от нашето поведение и отново чрез добродетелта се превръща в нищо... Младенци вавилонски можеш без да сгрешиш да назовеш семената на злото, началата на раждащите смущения грехове и новопоявилите се страстни помисли, които трябва да бъдат изтребвани със спасителното слово (защото камъкът е Христос)... Нека да видим кое е угодно на Бога и да не даваме на злото нито начало, нито място в нас, където да порасне и започне да действа, но да бъдем блажени, като господстваме над помислите, като ги разбиваме и погубваме в камъка на вярата”.
Използвана литература:
Монах Евтимий Зигабен – „Тълкувание на Псалтира” (Част 2).
|
