от: 17.03.2017
Прикачен файл:  Прикачен файл: 
Най-кратката молитва в богослужението и личното молитвено правило е молитвата – „Господи, помилуй”. Въпреки, че се състои само от две думи, тя е дълбоко съдържателна - от една страна е изповядване на дълбочината на нашата греховност и падение, а от друга е свидетелство за вярата ни в безграничната Божия милост и дълготърпение. Осъзнаването на това би трябвало да ни предпази от небрежно и механично произнасяне на тази молитва, която св. отци наричат съкратена Иисусова молитва, която най-бързо и сигурно ни доближава до Бога. Освен че привлича Божието милосърдие към нас, тази молива ни предпазва от униние и отчаяние, защото в един миг извежда нашия ум от окаяното ни състояние към надеждата в Божията милост и прошка.
Евангелието ни дава много примери за това колко действена е тази кратка молитва, когато е придружена с непоколебима вяра. Слепците, които тръгнали след Христос, викали към Него така: „Помилвай ни, Иисусе, Сине Давидов!”(Мат. 9:27) и Той ги изцелил. Жената хананейка упорито преследвала Спасителя с думите: „Помилвай ме, Господи, Сине Давидов!” (Мат. 15:22) и получила изцерение за дъщеря си. Бащата на бесноватото момче, което апостолите не могли да изцелят, също викал към Христос с тези молитвени думи: „Господи, помилуй сина ми!” (Мат. 17:15) и получил изцерение за сина си. В тези три примера виждаме, че всички изпаднали в голяма беда получават от Бога бърза и безотказна помощ – някои заради голямата си вяра, а други – въпреки маловерието си, което е свидетелство за дълбочината на Божието милосърдие, което се разпростира върху всички човеци.
Свещеното Писание ни разкрива Бог като „щедър и милостив... дълготърпелив и многомилостив” (Пс. 102:8). Сам Бог, след даването на скрижалите с десетте Божии заповеди, провъзгласява Себе Си като човеколюбив, милосърден, дълготърпелив, многомилостив и истинен, „който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях, ала не остава без наказание...” (Изх.34:6-7). Неговото милосърдие се проявява винаги, дори и когато наказва. Той е милостив, благ и праведен (Пс.114:5) и нещо повече - Неговата милост изпълва цялата земя (Пс.118:64). Многобройни са примерите за проявена Божия милост към старозаветните избраници – Ной и семейството му са избавени от Всемирния потоп, а Лот и дъщерите му – от справедливото Божие назание над Содом. По същият начин са помилвани евреите от справедливият Божий гняв над фараона и са изведени от земята на робството, а по пътя към Обетованата земя Бог се грижи за тях така както баща се грижи за сина си „в тая пустиня, дето, както ти видя, Господ, Бог твой, те носеше, както човек носи сина си, по целия път, по който преминахте, докле стигнахте на това място....Който вървеше пред вас по пътя, за да ви търси място, дето да се спрете – нощем в огън, за да ви посочва пътя, а денем в облак” (Второз. 1:31,33).
Грижата на Бог за човека се сравнява не само с образа на бащата, но и с този на майката. Многократно Бог е наричан „благоутробен”, сравнявайки грижата Му с тази, която има майката към плода на своята утроба. Много пъти Бог нарича Израил своя рожба – „Послушайте ме, доме Иаковов и цял остатък от дома Израилев, които съм приел от утроба, които съм носил от майчин скут .... Аз ви създадох и ще ви нося, ще ви поддържам и пазя” (Ис. 46:3). Божието обещание и Божията воля за Израил не се променят, защото Бог е истинен и неизменен, въпреки жестокосърдечието на Неговия избран народ (Ис.46:12). В книга Числа вижме Мойсей да негодува пред Бога за тежкото бреме, което му е въложил с грижата за богоизбрания народ – „Нима аз съм носил в утробата си целия тоя народ, и нима аз съм го родил, та (Ти, Господи – ск.м) казваш: носи го на ръце, както бавачка носи детето, до земята, която Ти бе с клетва обещал на отците му?” (Числ. 11:11-12). Божията милост, благост и любов са безусловни и неизменни, затова и Бог задава риторичен въпрос: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя. Ето, на Своите длани съм те начертал...” (Ис. 49:15-16). Самото избраничество на Израил е следствие от Божията милост и обич към него, а не плод на някакви заслуги или качества (Второз. 7:7). В Стария Завет проявата на Божията милост има и възпитателно значение, поради което тя се свързва най-често с изискването Израил да спазва Божиите заповеди (Изх. 34:6; Числ. 15:40), за да живее и да му бъде добре – на него и на потомците му, на земята (Второз. 5:29). Пророк Иоил призовава народа на Израил да се обърне към Бога, но не външно, а с покаяние, т.е с промяна в сърцето: „Разкъсайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината” (Иоил. 2:13).
И все пак - Божието милосърдие не е в пряка зависимост от човешкото послушание и вярност към Божиите заповеди и завета. Неговата милост е жива и действена, несравнима с всякакви земни представи и условности, затова и прор. Давид на много места свидетелства за безграничната си вяра в Божието милосърдие – „Аз пък се уповавам на Твоята милост; сърцето ми ще се зарадва за спасението от Тебе” (Пс. 12:6). Божията милост е свързана с Божията справедливост, затова когато Израил греши – оставя Божите заповеди и изпада в идолопоклонство, Бог не го оставя ненаказан. И все пак, Бог не наказва докрай, защото както казва прор. Давид „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10-11). Бог бърза да избави Своя народ и не му налага наказания докрай, защото милостта и любовта Му към него са големи. Тя се излива щедро върху всички народи, защото Той направлява и техния исторически път, а не само на Своя избран народ - „Благ е Господ към всички, и Неговите щедрости са върху всички Негови дела” (Пс. 144:9) – т.е Неговата благост е върху всички твари, не само върху човека. Живота и благосъстоянието на всичко живо се дължи на Божията милост. По примера на Божията милост и прошка и от израилтяните се изисква милост – най-напред към сънародника, а след това и към пришълеца в неговата земя (Изх. 22:21-27). Думите на прор. Осия „милост искам, а не жертва” (Ос. 6:6) следва да покажат, че Богу е угодено искреното примиряване с Бога и ближните, а не формалните жертви, изисквани от Закона.
В Свещеното Писание на Стария Завет са записани редица случаи когато Бог проявява Своята милост към езичници. Божието милосърдие се проявява към вдовицата от Сарепта чрез пророк Илия (3 Цар. 17: 9-24) и към езичника Нееман (4 Цар. 5:1-15) чрез пророк Елисей. Особена е милостта на Бога към моавката Рут, която, следвайки свекървата си Ноемин, оставя своето отечество и се присъединява към богоизбрания народ. Тя става прабаба на цар Давид, а с това се явява и прародителка на Иисус Христос, както е видно от родословието Му (Мат. 1:5). Сякаш най-явно и запомняща се е проявената от Бога проявява милост към жителите на езическия град Ниневия, които са пощадени, заради проявеното от тях покаяние (вж. Книгата на прор. Иона).
Христос поставя проявената милост по-високо от всяка жертва. Който показва милост, той подражава на Бога, защото Сам Бог е милостив. „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”(Мат. 5:7), има се предвид - на Страшния съд. А св. Иоан Богослов ни учи – „Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго” (1 Иоан. 4:11). Милосърдието и състраданието произлизат и от това, че всички ние, християните, сме членове едно тяло – Църквата и подобно на плътското ни тяло „когато страда един член, страдат с него всички членове” (1 Кор. 12:26). Ап. Павел ни увещава към милосърдие и всеопрощение така: „бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа” (Еф.4:32).
Дали умеем да ценим Божията милост и дали правилно се ползваме от нея? Ако в Стария Завет Божията милост е била предмет на недоумение и недостатъчно разбиране, поради липсата на правилно познание на Бога, то ние, новозаветните хора, нямаме никакво оправдание, защото придобихме познание за нейната всеобхватност чрез явяването на Христос в света и Неговото изкупително дело. Ние имаме прошка на греховете си и спасение благодарение на Христовата кръстната смърт, а нашето покаяние и изповед се приемат от Бога именно заради Неговите изкупителни заслуги. В поученията си св. Иоан Златоуст обяснява това така – „Когато ние се прекръстваме, между нас и небесния Отец застава, така да се каже, разпнатия Спасител. Тогава пред божествения взор на Всевишния се намира не нашето греховно чело, но увенчаната с тръни глава на Богочовека, не нашето сърце, изпълнено с всякакви съблазни, но прободените ребра на Изкупителя, не нашите ръце, които вършат беззакония, но прикованите на кръста пречисти длани на Господа Иисуса Христа”. Така, когато молим Бога за прошка, ние сякаш поставяме между нас и Бога изкупителната жертва на Неговия Син, за да отклоним Неговия справедлив гняв, като напомним, че именно чрез нея имаме прошка на греховете си и достъп до Неговото милосърдие.
Използвана литература
Анна Маринова, „Божията милост”, 2009г.
Еп. Йосиф Диков „Духовно огледало”, 1991г.
|