|
от: 17.04.2017
Прикачен файл:  Прикачен файл:
„Това е благословената Събота,
това е Денят на упокоението,
в който почина от всичките Си дела
Единородният Син Божи”
Велика събота е по-особен ден в църковния календар. Тя е едновременно ден на скръб и униние от загубата на Христос, Който лежи бездиханен в гроба, но и ден на трепетно очакване на Неговото възкресение. Традиционно съботата се свързва с разбирането за покой и почивка - ден, в който Бог си почива от Своите дела (Бит. 2: 2-3). Тя е седмият ден от седмицата, ден посветен на Господа, и според изискванията на Моисеевия закон в нея не трябва да се извършват никакви светски дела.
В християнската традиция съботата е заменена от неделята, което не отменя по-особеното отбелязване на съботния ден. Свидетелство по-особеното почитане на съботата от християните, е изискването в този ден да не се пости строго, като единствено изключение е съботата на Великата (Страстната) седмица. На този ден Църквата отбелязва Христовото пребиваване в гроба, както свидетелства Евангелието, а апостолските послания го допълват с кратък разказ за Христовото слизане в ада (Еф. 4:8-7; 1 Петр. 3:19-20). Сякаш за да компенсира тази лаконичност на Писанието, църковната химнография е отразила тези събития изключително детайлно и с дълбоко вникване в техния смисъл и значение за човешкото спасение. Словесната картина на случилото се допълва и от църковната иконография, която чрез багри и форми прави тези събития още по-ярки и разбираеми.
Трябва да знаем, че много от познатите ни днес изображения на Христовото възкресение – гробът, Ангелът, Христос в бели одежди и хоругва (победно знаме с изображение на кръст) , са от по-ново време. Християнската древност изобразява Христовото възкресение иконографски като „Слизане в ада” („Сошествие во ад”). Това е познатото изображение на Христос, стоящ върху разрушените врати на ада, който има вид на черна бездна. Слизането Му в ада е изобразено стремително и това личи от развятия Му химатий (връхна дреха, плащ) . От двете Му страни са изобразени старозаветни пророци и царете Давид и Соломон, които разпознаваме по царствените венци на главите им. Виждаме изобразен и Иоан Предтеча, който след смъртта си проповядва в ада за дошлия Месия. Самият Христос е изобразен приведен, с ръка протегната към Адам, а последният е с взор устремен към Спасителя, с изражение на очакващ и дочакал спасението и освобождението си от оковите на ада, но физически безсилен и увлечен от силата на Избавителя Христос. Разбира се редом с него е изобразена и прамайката Ева. Самият ад е изобразен антропоморфно – във вид на човешка фигура със завързани ръце и крака, която Христос докосва (стъпква) с нозете Си. Понякога на иконите се изобразяват и различни детайли – гвоздеи, счупени ключалки и катинари, символизиращи разбитите врати на ада след влизането на Иисус Христос.
Съвсем естествено е да се запитаме откъде черпят сведения църковната иконография и химнография, за да отразят тези събития с такива удивителни подробности? Общоизвестно е, че голяма част от господските и богородичните празници са оформили своята иконография и химнография въз основа на апокрифни източници. В случая „апокрифен” няма отрицателен знак, а обединява всички източници, върху които е фиксирано църковното Предание. Един пример – Евангелието споменава за множество възкръснали и излезли от гробовете след Христовото възкресение, които се явили на мнозина в Иерусалим (вж. Мат. 27: 52-53), без да дава други подробности. Апокрифът „Евангелие на Никодим” обаче споменава конкретно за двама от тези възкръснали – синовете на св. Симеон Богоприемец, които разказват за това, което се е случило в ада при Христовото слизане в него. В този апокриф се преплитат както техните разкази, така и думите на пророците, които виждат изпълнението на своите пророчество. Така този и други апокрифни източници служат за основа на църковната иконография и съставят голяма част от богослужебните химни и канони. Разбира се ролята на Преданието е да удостовери верността на описваните събития и да разграничи истината от измислицата.
В последованието на Велика събота присъстват доста елементи от възкресното богослужение – наред с познатите тропари „Благообразний Иосиф” и „Мироносицам женам”, които напомнят за събитията около Христовото погребение, се явява и тропара на Велика събота - „Егда снизшел еси к смерти”, който е изцяло с възкресен характер и споменава за Христовото слизане в ада и победата Му над него. Подобно на Лазарова събота и Велика събота ни е представена като преход от смъртта към живота. По този начин Бог свързва съботния ден с деня на Своето възкресение и го прави преход към незалязващия ден на Своето Царство. Христос се явява изпълнение и съсредоточие на всички обещания и пророчества. Той е единия (единствен), безгрешен и абсолютен Праведник, за Който пише в псалмите си св. прор. цар Давид. Кой, ако не Христос обича Божия закон и в нищо не нарушава заповедите на Своя Отец, не престъпва волята Му, но ден и нощ се поучава в Неговите заповеди. Катизма 17-та, която обичайно се пее при погребение, тук, в богослужението на Велика събота, придобива завършен смисъл и в Христос намира своето съвършено изпълнение.
Особено място в богослужението на Велика събота има канонът „Волною морскою”, който се пее в полунощ, малко преди да се обяви Христовото възкресение. Този канон не може да се нарече възкресен, защото чрез него преди всичко съпреживяваме събитията около Христовата смърт и погребение. И все пак на места тъгата и скръбта постепенно отстъпват място на тържеството от Христовата победа. Оказва се, че този канон има няколко автора. Триодът, където е поместен този канон, разкрива, че стиховете от 1-ва до 6-та песен са творение на еп. Марк Идрундски, а ирмосите му са дело на прочутата византийска химнографка монахиня Касия. За автор на стиховете от 6-та песен нататък се счита св. Козма Маюмски.
Тълкувателите намират за изключително интересни и красиви кондака и икоса на този канон, които съдържат припев, който се повтаря в края и на кондака, и на икоса: „Тая Събота е преблагословена, в нея Христос заспа, за да възкръсне на третия ден!”. Икосът изобразява словесно картината на цялото миросъздание, в което се отразява ужасът от Богоубийството – земята се тресе, морето се отдръпва, небесните светила губят своята сила, адът стене, предусещайки своето поражение, но иудеите все още търсят начини да се противопоставят на неизбежното. В хаоса на тези събития и всеобщото чувство на несигурност още по-ярко изпъква образът на жените-мироносици. Те отиват на гроба много рано – на разсъмване, в гранично време, когато съботата вече отстъпва, а неделята още не е настъпила, водени от своята любов и вярност към Христос. Именно тя надмогва слабата им женска природа и те стават първи свидетели и благовестници на Христовото възкресение.
Девета песен на канона, която по традиция е посветена на св. Богородица, съдържа текст, от който разбираме, че още преди Своето славно възкресение Иисус Христос по тайнствен начин е утешил Своята Майка, разкривайки й, че скоро ще възкръсне. „Не плачи за Мене, Майко, гледайки Ме в гроба - твоя Син, Когото зачена безсеменно в утробата, защото ще възкръсна и ще се прославя и ще възнеса със слава като Бог...”. Стиховете на девета песен са написани в диалогична форма – като разговор между Майката Дева и нейния Божествен Син, които завършват с победно и утвърждаващо – „Нека да се радва творението и да се веселят всички земнородни, защото адът е пленен; нека жените с аромати Ме посрещнат, защото ще възкръсна на третия ден и ще избавя Адам и Ева с целия им род”.
На Велика събота Херувимската песен ни призовава да останем безмълвни и в свещен трепет – „Да замълчи всяко човешко същество и да стои в страх и трепет”. Господарят на живота лежи с тялото Си в гроба, но скоро ще се прослави възкръснал. Окончателната победа е за Христос, защото като Бог Той изпълва целия свят и няма място, където да не пребивава – "В гроба с тялото Си и в ада с душата Си като Бог, в рая с разбойника и на престола с Отца и Духа си бил, Христе, Който изпълваш всичко".
|
