Развитие на богослужебната традиция през вековете

Богослужението е външен израз на човешката почит към Бога и на стремежа към общение с Него. През вековете богослужението е търпяло развитие и усъвършенстване с прибавяне на нови и нови форми. Християнската богослужебна традиция е възникнала върху основите на старозаветната, внасяйки в нея нов дух и нови форми. Могат да се посочат редица прилики между християнското и старозаветното богослужение, но и различията не са малко, като някои от тях са съществени.
Още в апостолско време християните разграничавали своите богослужебни събрания от тези на иудеите. В новозаветните книги се използвала познатата от старогръцките преводи на Стария Завет дума „литургия”, която имала значение на богослужбата, която извършвал народа пред Бога. Самата дума „литургия” е производна от думите – „лаос”(народ) и „ергон”(работа, дело). Буквалното й значение е – общонародно дело, служение. Тази дума се е употребявала с различни значения в Новия Завет – „литургия” било наречено изкупителното дело на Господ Иисус Христос (Евр. 8:2-6), проповедта на Евангелието (Рим.13:6;15:27; 2 Кор.9:12; Филип.2:17 и др.), в други случаи с нея било наричано старозаветното свещеническо служение или служенето на Бога в най-общ смисъл, а също и извършването на св. Евхаристия – вж. Деян. 13:2 „Когато те служеха на Господа”. По-нататък в епохата на апостолските мъже (приемниците на св.апостоли) тази дума се възприела за обозначаване на християнското богослужение изобщо. Във Византийската империя думата „литургия” придобила по-тясно значение на богослужебното последование, по време на което се извършва св. Евхаристия. Това значение има тази дума и днес.
Евхаристията си остава от древнохристиянско време до наши дни главното богослужебно последование на Христовата Църква, центърът на нейния богослужебен живот. Тя е онзи спомен за Христос и Неговото изкупително дело, който Сам Той постановил да се извършва по време на Тайната вечеря – „Това правете за Мой спомен”(Лук. 22:19). Апостолите и техните приемници, а и Църквата като цяло, винаги е възпиемала Евхаристията като тайнство на реалното и пълно общение християните с Христос, а и на християните помежду си като членове на едно Тяло. Затова през всички епохи белег на единение на вярващите с Църквата и с Христос било участието им в св. Евхаристия и причащаването им с Тялото и Кръвта Христови. Единението на християните се осъществявало както чрез изповядване на една вяра (Символа на вярата), така и чрез причащението от единия хляб и едната чаша. „Един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб”(1 Кор 10:17). Същата мисъл е изразена и в малко по-късно време: „Както тоя хляб е бил разсеян по хълмовете и, бидейки събран, е станал един, така да бъде събрана и Твоята Църква от краищата на земята в Твоето царство”(„Дидахи” – раннохристиянски писмен паметник от ІІ в. озн. „Учение на 12-те апостоли”). Именно в „Дидахи”(ІІ в.) са запазени текстовете на три молитви-благословения – над Чашата, над Хляба и след Причащението. Главният възглас, който е предшествал благодарствената молитва – „Да благодарим на Господа!”. Обикновено всички древни Евхаристийни молитви започвали с думите: „Достойно и справедливо е да Ти благодарим (Господи)...”. Евхаристия, т.е. благодарение, започнало да се нарича от ІІ век и самото тайнство, което до този момент се наричало с различни имена – „хлеболомение”, „преломяване на хляба”, „Господня вечеря” и т.н. (вж. Деян.2:42,46 и 20:7, а също 1 Кор. 11:20).
Първоначално св. Евхаристия се извършвала свързано с вечеря, според старозаветния обичай. Вечерите били наричани агапи (от гр. любов), т.е. вечери на любовта, но поради злоупотреби в тези нощни събрания (вж. 1 Кор. 11:17-34) Евхаристията, т.е. тайнството Причащение било отделено от вечерите и започнало да се извършва сутринта. В първите три века богослужението се извършвало относително еднакво навсякъде. По-късно към VІ в., когато в рамките на Христовата Църква се обособили различни църковни центрове – на Изток ( Александрия, Антиохия, Кесария, Ефес, Ираклия) и на Запад (Рим, Картаген, Медиолан), започнали да се оформят различни ритуали. Първоначално принципът на различие се обуславял от чисто географски причини, най-вече на базата на древното разделение на античния християнски свят – на Изток и Запад. Дълго време Църквата се радвала на богослужебно разнообразие, твърдо залегнало върху апостолското предание и обогатено от различните културни традиции на народите. Най-напред Рим, а в по-късно време (към ІХ – ХІІІ век) и Константинопол наложили своите ритуали на поместните църкви. В резултат на това римокатолиците днес служат по римския ритуал, а православните – по византийския. Нашата БПЦ още от основаването си е приела от Константинопол византийския ритуал и го изпълнява до ден днешен.

ВАЖНИ ДУМИ:

Богослужение – външният израз на богопочитанието и богообщението
Литургия – озн. общонародно дело. Днес „литургия” наричаме богослужебното последование, по време на което се извършва св. Евхаристия.
Евхаристия – от гр. благодарствена жертва, тайнството Причащение
Дидахи – „Учение на дванадесетте апостоли” - раннохристиянски писмен паметник от ІІ в.
Ритуал – обред, състоящ се от действия, свързани с определена традиция