Богослужебното пеене

"Изпълняйте се с Дух,
като се назидавате сами с псалми и славословия,
пеейки и възпявайки в сърцата си Господа,
като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца,
в името на Господа нашего Иисуса Христа"(Еф. 5:18-20)

"Богослужебната музика единствена може да опази тишината,
в която човек да чуе разговора си с Бога!"


Още от времето на апостолите и техните ученици в богослужението на Църквата важно и съществено място заемало църковното пеене (пение). Отначало в състава на богослужението били включвани химни взаимствани от еврейското богослужение. По-късно, с разпространението на християнството сред езическия свят, църковните песнопения се обогатили значително с мотиви от песенното творчество на различните народи. Така например гърци, римляни, славяни, грузинци, арменци и т.н. започнали да приспособяват текстовете на църковните песнопения към своите народни мотиви. В резултат на това се получило изключително разнообразие в църковните песнопения и се формирали различни стилове.

Най-известните песнопения от ранните векове са „Слава в`вишних Богу”, „Свят, свят, свят, Господ Саваот”, „Тебе поем”, „Приидите поклонимся”, „Свете тихий”, „Отче наш”, а по-известни автори на богослужебни текстове от това време са Дионисий Ареопагит (+70г.), Игнатий Богоносец (+107г.), Иустин Философ (+166г.), Климент Александрийски (+217г.) и др.

Най-значимо за църковната музика се оказало делото на св. Иоан Дамаскин (+776г.), който създал т.нар. Осмогласник (Октоих), съставен от осем напева (гласа), подбрани и систематизирани от съществуващите по онова време напеви. Предимствата, които имало т.нар. Дамаскиново пение, го наложило най-напред във Византия, а по-късно и сред останалите православни народи. По-късно, към края на ХІІ век, св. Иоан Кукузел реформирал Дамаскиновата система, опростил я и вложил в нея мотиви от българското песенно творчество. Той оставил значим отпечатък върху църковната музика с образците, които е създал – сложни технически, съвършени художествено и трудни за изпълнение мелодии, които оказали влияние и в музикалното творчество през следващите векове.

Източното църковно пение, наричано още византийско пеене, си служи с осем гласа. Това многообразие от мелодии с различно звучене придава изключително разнообразие на църковната музика. Според звученето осемте гласа се групират в три групи – І, ІV, V и VІІІ глас спадат към диатоническия музикален строй (характерен с интервали от цели тонове), ІІ и VІ глас – към хроматическия музикален строй (характерен с преобладаващи интервали от полутонове) и ІІІ и VІІ глас – към енхармоническия строй (характерен с наличието и на четвърттонове). Всеки от изброените гласове е съвокупност от самостоятелни мелодии, движещи се в определените граници на гласа, но и с някои характерни отклонения, които от своя страна също създават разнообразие в мелодиката.

Осемте гласа трудно могат да бъдат сравнявани и съпоставяни с известните в западната музика гами. Те имат специфично музикално звучене, което се придава и на църковните песнопения. Някои от напевите, особено тези от хроматическия музикален строй (ІІ и VІ глас), благодарение на характерните си интервали (полутон, тон и половина и отново полутон), отразяват характерната за изтока чувственост, която не била одобрявана от някои древни св. отци. Това обаче не попречило хроматическите и енхармоническите гами да се утвърдят на изток, още повече, че тази музика напълно хармонизирала с религиозните изживявания на източните народи. На Запад това звучене не намерило радушен прием, а там се наложило Григорианското пеене, построено само върху диатоническите гами. Гореспоменатите три музикални строя, всеки със своето специфично звучене, създават изключително разнообразие в песенното правило на Православната Църква. То се допълва и от възприетия ред за смяна на гласовете всяка седмица. По този начин богослужебно се изпълняват и осемте гласа, при едноседмично владение на всеки един от тях в последователност – от първи до осми глас.

На Изток винаги се е отдавало предпочитание на вокалното изпълнение пред инструменталната музика. Счита се, че човешкият глас е най-съвършения музикален инструмент, който може най-непосредствено и живо да изрази религиозните чувства на сърцето. В древност начинът за пеене в богослужебното събрание бил различен. В повечето случаи се пеело унисонно (общо), както споменава и св. Иоан Златоуст: ”В древност всички са пеели заедно, което и ние правим”. На други места, напр. в египетските манастири се е пеело монофонно (единично) – един е пеел, а останалите слушали. В Антиохийската църква широка популярност придобило антифонното (противоположно) пеене, въведено от св. Игнатий Богоносец. Съществува още един вид пеене, употребявано в Александрийската църква – т.нар. припевно пеене, при което един изпявал даден стих, а останалите го повтаряли заедно.

Източните песнопения се изпълняват с различно темпо и динамика (сила на звука), за които се дават съответните указания в началото на нотния текст. За източното пеене е характерно и т. нар. исониране – пригласяне. Обикновено част от певците пеят основната мелодия в унисон (заедно), а останалите пригласят с исон. Макар исонът да създава известно усещане за статичност ( всъщност това символизира постоянното присъствие на Св. Дух), той е променлив и неговото движение е обусловено от развитието на мелодията.

През 364 г. Лаодикийският събор с 75 правило постановил пеенето в храмовете да се извършва от канонически посветени и специално подготвени за длъжността певци. Това се налагало поради специфичните умения, които се изисквали от тях, свързани с богослужението.