„И да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи, започвайки от Иерусалим; а вие сте свидетели за това” (Лука 24:47-48), и повече от свидетели, защото Господ дава на апостолите властта да прощават: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23).
Класическият текст на св. Киприян обяснява добре църковната практика: „Всеки да изповяда греха си, докато съгрешилият все още е в този свят, докато изповедта му може да бъде приета, докато помилването и прощаването на греховете, давано от епископите, е угодно на Господа” [1].
Именно епископът е „разпоредник” на покаянието, той изслушва изповедите на грешниците и дава опрощение [2]. С нарастването на броя на общините епископът препредава на презвитерите извършването на изповедта и домостроителството на покаянието. През ІV в. в Цариград виждаме вече специални свещеници, приемащи покаянието[3]. Нещо повече, през някои периоди (Х и ХІ в.) духовните хора – прости монаси, а не свещеници – вършат по изключение службата на духовника, особено в манастирите [4] .
Институцията на старците, които са в много по-голяма степен „духовни отци”[5], отколкото „директори на съвестта”, показва православния народ като постоянно търсещ не формалната йерархична инстанция, а живата проява на харизмите, авторитета, който изхожда не от функциите, а непосредствено от Бога, в който се проявява Светият Дух. Името „пророк” се добавя обикновено към имената на великите духовни учители, притежаващи благодатната дарба на „огнената молитва”, четенето в сърцата и разпознаването на духовете и помислите. Заедно с тези дарове те, подобно на мъдри лекари, насочват настойчиво човешките способности към добри цели. Някои учители се занимават с опитна психология, дори с психоанализа. Модерните психиатри намират учудващо богат научен материал в трудовете на Ориген, Евагрий, Диадох, Макарий и Йоан Лествичник. Тези автори знаят много добре за съществуването на подсъзнанието и за цялата опасност на „изтласкването”. „Много страсти се крият в душата, но се изплъзват от вниманието ни. Изкушението ги изкарва наяве.”[6]. Те разграничават строго психичните зони и никога не смесват физическите, психичните, нравствените или бесовските подбудители. Забележително е учението им за психогенезата: минавайки през цялата гама от „внушения”, злото стига до страшната филавтия, себелюбието. И тъй, „тайната мисъл разрушава сърцето. Този, който крие нещо в себе си, става болен (…) Очевидният белег за това, че дадена мисъл изхожда от демон, е, че се червим, когато я разказваме на нашия старец”[7]. Разкриването на душата не дава на комплексите да се формират и ги разобличава [8], цери болезнените угризения на съвестта. Духовният отец предава Светия Дух на учениците си, както някога Илия на Елисей. „Той е – казва св. Григорий Назиански – пазител на Божието човеколюбие.”[9] Старците, прости монаси без свещенически сан, бивали често „духовни отци” на епископите. Св. Симеон Нови Богослов обяснява това отстъпление от правилата с монашеското състояние, което е по самата си същност състояние на покаяние; бидейки майстори в това изкуство, монасите могат да помагат на другите [10]. И все пак през ХІІ в. познавачът на каноничното право Валсамон различава строго служенето със съвет и властта да прощаваш греховете и потвърждава класическото предание, според което задължението да прощават греховете се възлага върху епископите и свещениците.
Изповедта се нарича „ексомологисис”, признаване на вина, след което идва опрощението. За Климент Александрийски изповедникът е като „ангел Божи” или „ангел на покаянието”, способен да проникне в душата на грешника и да я отключи. Той е преди всичко лекар, лекуващ болните, „лекар Божи”. Гръцкият термин метáния се съгласува по-добре от латинския poenitentia с основополагащото понятие за духовно лекуване. „Понеже си дошъл в болница, да не си идеш неизлекуван”, гласи молитвата преди изповед. Също и Трулският събор (692 г.) определя отчетливо: „Приелите от Бога властта да връзват и да развързват трябва да разгледат качеството на греха и готовността на грешника да се покае и така да определят лечението, отговарящо на болестта”[11]. Анастасий Синаит (VІІ в.) препоръчва на верните да се изповядват „на Бога чрез свещениците” и в същото време „да намерят човек духовен, опитен, способен да ни излекува (…) за да му се изповядваме като на Бог, а не като на човек”[12].
Хилядолетният опит на Църквата доказва спасителното значение на изповедта [13]. Защото вината пуска корени в душата и трови вътрешния свят. Тя изисква хирургична операция, която да изреже корените и да изкара прегрешението наяве, а за това е необходим сведетел, който да изслуша, за да разкъса самотата и така да въведе човека в съгласие с Тялото. Положителното откритие на психоанализата е, че трябва да подтикнеш пациента към съгласие за диалог, да преодолееш самата му неспособност за диалог, да му помогнеш да преодолее своя страх, който му пречи да се обърне към другия, т.е. да извършиш операция върху гробната му самота, за да възстановиш течението на общуването. През V в. историкът Созомен провъзгласява: „За да измолиш прошка, абсолютно необходимо e да изповядаш греха си”[14]. Изповяданата вина е свалена от душата, но как да я направим несъществуваща? Работата е там, че нечистата съвест не е само угризение за сторения грях, но и мъка по изгубената невинност. Човекът търси прошка, но в самата си дълбочина той се надява злото да бъде унищожено и именно това толкова желано заличаване на греха търси опрощението чрез тайнство. Изкараното наяве, дори разказано и по този начин обективирано прегрешение може все още да заплашва отвън. Само прощаването чрез тайнство го унищожава безвъзвратно и донася пълно излекуване. Вярващите психиатри познават това действие на тайнството, водещо до пълно освобождаване, и изпращат често своите болни да довършат лечението си в църковната „болница” на благодатта. Да станеш отново свободен означава да можеш да използваш миналото си, за да твориш настоящето, да си способен да преодоляваш миналото като автоматична причина за настоящето. Да си способен да се избавяш от тези причини означава да станеш господар на своя живот, да моделираш свободно своите ситуации, господарувайки над тях.
Актът на прошката ни поставя в самия център на отношенията между Бога – Светия, и човека – грешника, и трябва да осъзнаем безмерната важност на този акт. В него се въвлича не Божието всемогъщество, способно да изтрие нещо и да го направи несъществуващо; става дума за Агнеца, заклан от създание-мира, става дума за Христос, Който по думите на апостол Павел „като ви прости всички грехове (…) заличи с учението съществувалото за нас ръкописание, което беше против нас и което Той взе от средата и го прикова на кръста” (Кол. 2:13-14). Сътворението на света се корени в акта на заколението и властта за прощаване изхожда от цената на кръвта, пролята от разпнатия Агнец. Именно защото Христос поема греховете на света и отговаря на Бащината любов с неизречена любов към нашия свят, Той притежава „моралната” власт да изличава от паметта и да прощава, да ни прави чеда на Отца. Господнята молитва поставя като условие за прошката „подражанието” от наша страна, в което сме призовани да слезем в ада на всеобщата виновност, където са виновни всички – нещо, което всеки верен изповядва преди причастие: „пръв от тях (грешниците) съм аз”.
През ХІІ в. познавачът на църковното право Валсамон сочи седемгодишната възраст [15] като време за първа изповед, каквато е и съвременната практика. Ако и да има, както е според думите на апостол Йоан (1 Иоан 5:16-18), разлика между греха ad mortem (смъртния грях) и другите грехове, няма конкретни списъци на простимите и смъртните грехове. Молитвата на тайнството измолва прощаване на прегрешенията „волни и неволни, на думи и на дело, съзнателни и несъзнателни, дневни и нощни, в ума и в мисълта”. Тук всичко е обхванато от един и същ сърдечен акт без всякакъв анализ и класификация – та нали е оскърбен Бог и Неговото милосърдие. Каещият се православен не би могъл да си задава въпроса дали е в благодатта или не. Той идва като бедняк, молeйки за спасение. Дори след изповедта, в момента на причастието, той изповядва, че „е първият от тях (грешниците)”, и на възгласа на служещия свещеник „Светинята е за светите!” може само да отговори: „Един е свят, само един Господ!”.
Публичното покаяние се е запазвало на някои места успоредно с тайното покаяние, но се е срещало все по-рядко [16] . В края на краищата последното е станало преобладаващо. То запазва в цялата му сила принципа на sigillum, абсолютната тайна на изповедта под страх от отлъчване.
Превод: Андрей Романов
Из книгата на Павел Евдокимов “Православието”, ИК “Омофор” 2010
Как да се подготвим:
1. Пост, благословен от свещеника
2. Изпитване на съвестта (според 10-те Божии заповеди и блаженствата)
3. Покайни молитви
ПО СЪЩЕСТВО
Светото тайнство Изповед е тайнството, в което идваме пред Христос, за да бъдем изцелени.
Ние не идваме, за да се оправдаваме или да се осъждаме, а да се покаем, да получим прошка и да бъдем възстановени в общение с Бога и с Неговата Църква.
В Изповедта Христос ни приема с милост. Свещеникът стои като свидетел и духовен наставник, моли се с нас и за нас, за да може нашето покаяние да принесе плод.
ПОДГОТОВКА ЗА ИЗПОВЕД
Подгответе се за Изповед чрез молитва и тиха, честна самооценка. Не бързайте. Ако е възможно, отделете няколко дни.
Молете Бога да ви покаже вашите грехове – не само отделни постъпки, но и навиците, нагласите и страстите, които ви отдалечават от Него. Погледнете живота си в светлината на Христос.
Разгледайте:
-
вашата вяра и молитвен живот
-
любовта ви към Бога и към ближните
-
семейните и личните ви отношения
-
поведението ви на работа и в ежедневните задължения
-
начина, по който използвате думите си, времето си, тялото си и притежанията си
Изповедта не е изпит, който трябва да издържите. Тя е среща с Господа, Който ви обича.
МОЛИТВА ПРЕДИ ИЗПОВЕД
Господи, Боже мой,
зная своите грехове и немощи
и без Теб не мога да се изцеля.
Отвори сърцето ми, просвети ума ми
и ми дарувай истинско покаяние.
Дай ми смелост да изповядам честно
и смирение да приема Твоята милост.
Защото Ти си човеколюбив и милостив Бог,
и на Тебе въздаваме слава сега и винаги и во веки веков. Амин.
ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЪВЕСТТА
(Използвайте въпросите като помощ. Не е нужно да отговаряте на всички. Донесете пред Бога това, което тежи на сърцето ви.)
Моето отношение към Бога
-
Пренебрегвал ли съм молитвата, богослужението или църковния живот?
-
Уповавах ли се повече на себе си, отколкото на Бога?
-
Роптаех ли, съмнявах ли се или губех ли надежда в трудности?
-
Приемах ли Божията милост като нещо дадено?
Любовта ми към ближните
-
Наранявал ли съм другите с думи, гняв или безразличие?
-
Съдил ли съм, клеветил ли съм или разпространявал ли съм слухове?
-
Отказвал ли съм да простя или съм таил обида?
-
Липсвали ли са ми състрадание, търпение или доброта?
Чистота на сърцето и тялото
-
Позволявал ли съм на нечисти мисли, думи или дела да ме владеят?
-
Злоупотребявал ли съм с тялото си или съм обезчестявал брака и семейството?
-
Пренебрегвал ли съм духовната борба?
Честност и отговорност
-
Лъгал ли съм, мамил ли съм или съм вземал нещо, което не е мое?
-
Бил ли съм несправедлив в работата или задълженията си?
-
Пренебрегвал ли съм отговорностите си към семейството или обществото?
-
Игнорирал ли съм нуждаещите се около мен?
Вътрешният ми живот
-
Поддавал ли съм се на гордост, завист, алчност, леност или отчаяние?
-
Пренебрегвал ли съм покаянието, поста и духовното усилие?
-
Живял ли съм безгрижно, сякаш Христос отсъства от живота ми?
БЛАЖЕНСТВАТА
(За по-дълбоко размишление)
-
Бях ли смирен или самодоволен и горд?
-
Съжалявал ли съм искрено за греховете си?
-
Стремял ли съм се към мир или съм създавал разделение?
-
Проявявал ли съм милост или съм бил суров и осъдителен?
-
Уповавах ли се на Божиите обещания или изпадах в униние и отчаяние?
КОГАТО ИДВАТЕ НА ИЗПОВЕД
Елате просто и честно.
Изповядайте това, което помните и което тревожи съвестта ви.
Не крийте греховете си от страх или срам, и не ги преувеличавайте от отчаяние.
Христос вече знае вашите грехове. Той очаква вашето покаяние, а не съвършенство.
Свещеникът не ви съди. Той се моли с вас и за вас, за да получите прошка и изцеление от Бога и да започнете отново.
СЛЕД ИЗПОВЕД
Благодарете на Бога за Неговата милост. Приемете духовния съвет, който ви е даден. Стремете се с Божията помощ да се отвърнете от греха и да растете в любов, смирение и вяра. Помнете: покаянието не е момент, а начин на живот.